— Не конкретно ти, скъпи — успокои го тя. — Имах предвид французите като народ.
Мило се отпусна в леглото, внезапно угнетен от разговора. Морфея се привдигна на лакът и го погледна. Сложи ръка върху гърдите му, чувствайки ударите на сърцето му.
— Ето, че те разстроих.
— Не е заради теб — каза той и това беше истина. Думите й не му бяха разкрили нищо ново. Голяма част от живота му бе преминала в опити да компенсира греховете, извършени от неговите сънародници в Индокитай. Не, причината за мрачното му настроение бе Магьосника. Ужасяваше го фактът, че неговият зъл гений е някъде там, че той, подобно на дявол, знае за съществуването на Мило — за неговия минал живот! — и го използва за своите собствени, злотворни цели. Неочаквано Мило се запита дали през цялото време не се е самозалъгвал. Действително ли беше свободен от влиянието на ЦРУ? Сега съзнаваше, че това не може да е така, преди да е разкрил какви са плацовете на Магьосника. Единствено притежаването на тази информация щеше да го направи наистина свободен.
Морфея го целуна по устните нежно, с любов.
— Какво е това, което искаш да знаеш, мили?
Погледът на Мило се плъзгаше покрай нея към тавана, където отраженията от фаровете на колите осветяваха богатите, извити орнаменти, изкуството на един отминал век.
— Искам да ми кажеш — промълви бавно той, — как си се освободила от миналото.
— Не знам дали ще мога — отвърна тя. — Преди всичко, трябва да разбираш какво означава да си азиатец.
— Искаш да кажеш, да си бил затворник или роб. — Той си помисли за някогашното си робско положение спрямо американците, което в известен смисъл продължаваше и досега. Как мразеше тази унизителна роля! — Знам какво е.
— Не че не ти вярвам — каза тя, — но мисля, че грешиш.
Ето го отново този поучителен тон. Мило не можеше повече да го понася и затова й разказа всичко.
— Дълго време бях роб на група американци — започна той. — Те нареждаха и аз изпълнявах. Сега мисля, че съм намерил начин да се освободя от тях, но не мога да бъда сигурен. Има един американец, който продължава да ме преследва и който, подозирам, е надушил дирите ми, подобно на хрътка. Той е единственият човек, от когото се боя.
Морфея поглади челото му с ръка.
— Той ще те унищожи — каза тя. — Виждам, че вече се е постарал.
— Какво говориш? Той никога не се е опитвал да ми навреди.
— О, напротив — отвърна тя. — Трябва само да видиш колко се самоненавиждаш, за да разбереш до каква степен е успял.
Той се взря в нея, като мислеше върху думите й. Нима винаги, когато се произнесеше, истината ставаше така болезнено очевидна? И Мило за пръв път осъзна дълбочината на нейната сила.
— Ти можеш да ми помогнеш — рече той. — Какво трябва да направя?
— Първо, трябва да отхвърлиш омразата — каза Морфея. — Омразата и страхът са две страни на една и съща монета. Когато мразиш, ти се страхуваш. Омразата те прави пленник на времето. Тя е като болест, която превръща минутите в часове. Щом веднъж се простиш с омразата, останалото следва от само себе си. Освобождаваш се както от времето, така и от своето минало.
— В твоите уста звучи толкова лесно.
— Така ли? Съжалявам. Изключително трудно е.
Мило се обърна в леглото, заставайки с лице към голото й тяло.
— Сигурно е нужна голяма самодисциплина, за да не мразиш и да не изпитваш страх.
— Да, наистина — отвърна тя. — Но също и чувство.
— Чувство?
— Човек трябва да се научи да обича дори своите врагове. Особено своите врагове. — Тя взе лицето му в дланите си. — На това ме научи ти, скъпи, тогава, когато се влюбих в теб.
— Значи съм бил за теб нещо повече от любовник. Бил съм твой учител.
— Учител — каза тя, — и враг.
Мило беше поразен.
— Приемала си ме за враг? — Той се взираше в лицето й и постепенно проумяваше истинското положение на нещата. Какъв глупак се бе оказал в презрителното си отношение към нея. Нима не бе сторил с Морфея същото, което неговите сънародници бяха направили с Виетнам и Камбоджа? Беше обладавал тялото й отново и отново, без да си дава сметка за това какво прави и коя е тя всъщност. Ако трябваше да използва собствените й думи, беше я изнасилвал, убеждавайки я същевременно в по-нисшестоящото й положение.
Тя беше само една проститутка и затова, когато заговореше, той я слушаше с половин ухо, както се слуша обичливо, но капризно дете. Извън леглото тя не съществуваше за него въобще. Нищо чудно, че веднъж го бе попитала дали ще я заговори, ако се срещнат на улицата. Тогава си беше казал, че всъщност би му се понравило да го видят с нея в обществото.