Трангх.
Крис стана и хвърли останките от храната си в кошчето за боклук. След това си облече сакото и излезе от стаята.
Когато слезе на улицата, тръгна по посока на Шанз-Елизе и спирката на метрото. Никога по-рано не бе чувал за Порт дьо Шоази, но го откри на картата на метрото, в южните покрайнини на града. Проследи маршрута, който трябваше да измине, и видя, че трябва да се прекачи на Шатле и да вземе линия номер седем до Мари д’Иври.
Купи си билет за втора класа, пъхна го в процепа и бързо премина през въртящата се преграда.
Даяна откри къщата на Моник без особени затруднения. Тя се намираше на около четири мили извън градчето Ийст Бей Бридж, върху тясна ивица земя, разделяща океана от залива. Това не беше някой от типичните за Ийст Енд домове с техните сложни, претрупани покриви от избелели до мръсносиво кедрови дъски.
Тук линиите бяха по-скоро неокласически, с широки фронтони, плочест покрив и стени с ярко бяла облицовка. Брад Уолф я бе снабдил с ключове, както и с инструкции, тъй че не срещна трудности с полицейските ключалки.
По това време на годината, извън почивните дни, районът изглеждаше необитаем. Луксозните вили все още бяха безлюдни след дългата, сурова зима тук, в самия край на Лонг Айлънд.
По шосето нямаше никакво движение, като се изключат случайните джипове и блейзъри на рибарите.
Отвътре къщата съвсем не беше такава, каквато си я бе представяла. Стаите тегнеха от дебели персийски килими, тъмно дърво я богато орнаментирани завеси. Имаше вид повече на градски дом, отколкото из вила край морето.
Тя дръпна завесите встрани, потръпвайки от влагата, която бе започнала да се просмуква в къщата заедно със студа. Отвън дървена пътечка пресичаше дюните по посока на широко разпрострелия се плаж. Там, където боята беше изжулена от зимните ветрове, по дървото се забелязваха тъмни петна. Леките метални скоби, които захващаха дъските, бяха корозирали от солта.
Даяна се запита колко може да струва поддръжката на подобно място и потрепери. За човек, живеещ на полицейска заплата, не беше благоразумно да се замисля върху подобни въпроси.
Всичко в тази къща беше с огромни размери, сякаш нуждите на обитателите й обхващаха непознати за Даяна сфери. Можеше ли, да речем, човек да прави върху седемметров диван нещо, за което да не му е достатъчен и един с три пъти по-малка дължина?
Листата на екзотичните растения имаха нужда от забърсване, а в кухнята Даяна откри полуизядена купичка с котешка храна, но не и самата котка.
След като направи обиколка на къщата, тя отново се върна в главната спалня. Все пак, бе дошла, за да открие признаци, че тук живее още някой — някой, на когото, ако Брад Уолф беше прав, Моник бе служила за прикритие. Приятелят на Маркъс Гейбъл.
Спалнята, която заемаше цяло крило на къщата, беше тежка, чувствена, разточителна. Край овалното легло имаше малко канапе, тапицирано с кретон на цветя. Огледалните врати на стенните шкафове криеха зад себе си безбройни рафтове, пълни с дамски дрехи, а под тях — зашеметяващи редове от обувки. Против волята си, Даяна усети как в гърдите и се надига завист. Когато си полицай, помисли си тя, се изисква голяма душевна сила, за да бъдеш беден.
Вдясно имаше полици с украшения — гривни, огърлици, обици, брошки и тем подобни — не скъпоценни, но добре изработени и нелишени от стойност.
Даяна провери размерите на дрехите и обувките и установи, че са принадлежали на една и съща жена. Що се отнася до украшенията, те явно бяха подбирани по един вкус. Тя не можа да открие в спалнята нищо, принадлежащо към мъжко облекло — нито в степните шкафове, нито в масивния френски гардероб, съдържащ палтата, жакетите и спортните комбинезони на Моник.
Колкото до нощните масички, в едната имаше пакетче салфетки, маска за спане, бурканче нощем крем „Ойл ъв олей“, шишенце силно сънотворно и две книги с меки корици, едната, от които трилър, а другата — „А l’Ornbre des jeunes filles en fleurs“, вторият том на „Спомени за отминали неща“ на Марсея Пруст. Чекмеджето на втората нощна масичка беше празно, но вътре нямаше прах.
Аптечката на обширната баня съдържаше обичайния набор от шишенца, бурканчета и кутийки. Още два флакона сънотворно, единият с бензедрин, другият — с валиум. Нищо за отбелязване. Сапунът на ръба на кръглата вана беше от „Касуел Маси“. Тя го помириса — беше жасмин.
Мина й през ума, че щеше да е прекалено лесно, ако неочаквано бе открила мъжки одеколон или чифт тиранти. И все пак имаше чувството, че догадката на Брад Уолф е правилна. Може би причина за това беше видът на чистото, сякаш току-що изпразнено чекмедже.