— Кажи ми — рече той, — как се случи така, че ме доведе точно в Саджаинг?
Тя сви рамене.
— Стана отчасти случайно. От друга страна, това място е разположено близо до Шан и представлява естествен междинен пункт по пътя към платото и обратно. При това е пълно с будистки монаси, които не изпитват симпатии към социалистическия режим.
Това бе също така единственият град в Централна Бирма, в който Мън имаше приятели, и той тайно се запита какво ли е говорил по време на треската си. Беше ли бълнувал? Дали не бе казал нещо за уговорката си с генерал Киу да обърне Ма Варада срещу Магьосника?
— Освен това гъмжи и с хора на Магьосника — каза той, като си мислеше за слепеца.
— Няма нито един, освен слепеца. Но дори да имаше, нали водя и теб. Не мога да използвам обичайните си канали.
Мън пусна ръката й, затвори очи и се отпусна. Каквато и да бе истината, сега той нямаше нужната сила, за да промени хода на събитията. Ако Ма Варада не го предадеше, щеше да оцелее. Но ако и тя, както адмирал Джъмбо, таеше нещо друго наум?
Даяна дойде на себе си с глава, пълна с пясък. Усети поклащане под себе си и разбра, че се намира в лодка. Пред погледа й цареше такава пълна тъмнина, че тя веднага разбра какво се бе случило. Очите й бяха превързани.
— А, събудихте се най-сетне. — Беше приятен мъжки глас, дълбок и уверен.
Даяна опипа край себе си и се учуди, че не е завързана.
— И както се досещате — каза гласът, — това е много добре за онова, което смятам да правя.
— Защо не махнете тази превръзка? Бих искала да видя как изглеждате, мистър Паркс?
— О, да. Рийд Паркс. Почти бях забравил този си псевдоним. Но после се сетих за лекарството, което ми бяха предписали и което Моник бе започнала да използва. Затова и се върнах в къщата. Аз съм педантичен в това отношение.
Даяна се опита да се изправи и се блъсна в ръба на една седалка. Падна тежко върху бедрото и лакътя си.
— Хм. Май наистина имате нужда от малко помощ.
Тя усети как я вдигат от палубата и я натискат да седне върху нещо, което на пипане приличаше на пейка. Вдигна ръце, за да снеме превръзката от очите си, но той я удари толкова силно, че тя пак се стовари на пода. Веднага след това отново я дръпна върху пейката.
— Не прави нищо, което не ти е наредено — каза Паркс. — Това е първото правило.
Даяна седна с изправен гръб и ръце покрай тялото. Лицето я болеше толкова силно, че очите й се наляха със сълзи и за момент тя бе благодарна, че е с превръзка. При подготовката по освобождаване на заложници я бяха учили, че е важно по никакъв начин да не се подсилва усещането за власт у похитителя. В крайна сметка, именно то е неговата движеща сила. Печеленето на преимущество чрез създаване на страх и болка е единственото оръжие, с което той разполага.
— Коя си ти и какво правеше в моята къща?
— Мислех, че къщата е на Моник.
— Второто правило — каза той, — е да отговаряш на въпросите ми.
— Я умирай.
Тя чу как Паркс се разсмя.
— Добре, както кажеш. В такъв случай сега ще се позабавляваме. — Той я дръпна грубо за косата и главата й се отметна назад. — Третото правило е „Не се съпротивлявай“.
Китките й бяха кръстосани една върху друга в скута и здраво завързани с въже. След това я отведе като добиче до някакъв парапет.
Без каквото и да било предупреждение, Даяна усети силен тласък в гърба. Изкрещя и се опита да запази равновесие с ръце, но със завързани китки това беше невъзможно. Тя се преметна над парапета, превъртя се и падна с тежък плясък в ледените вълни.
Солената вода изпълни носа и устата й и тя започна да се задушава, като гълташе и се давеше, борейки се да изплува от дълбочините. Но всеки път, когато главата й се показваше над повърхността, тя усещаше върху темето си ръката му, която отново я натискаше надолу.
Не й оставаше време да диша, камо ли да мисли.
Сега научаваше на собствения си гръб, че учебната теория и истинският живот са две съвсем различни неща. Въпреки подготовката си, вече усещаше как първите хладни пипала на паниката пропълзяват в стомаха й, докато се мяташе наоколо в отчаяно усилие просто да оцелее.
Тя имаше силни крака, които успяваха да я задържат край повърхността. Но тази близост на въздуха, светлината, живота само още повече усилваше паниката й, тъй като не можеше да избяга от властта на Паркс.
Отново и отново се опитваше да отплува встрани от него, но той държеше здраво въжето, с което я бе завързал, и, все едно бе уловил някоя риба-меч или мако, всеки път неумолимо я връщаше точно към мястото, където протегнатата му ръка я очакваше, за да я задържи под самата повърхност на водата.