Мабюс беше потресен.
— Но това ще означава да скъсам с Мило. Той ще разбере, че вие сте ми наредили това; ще разбере, че по време на цялата си служба при него тайно съм работил за вас.
— О, да — кимна Магьосника. — Той трябва да знае, че съм бил в течение на всяка негова стъпка. Това е част от плана, който съм му приготвил. Но преди това го очакват още изненади. Мило трябва да получи добър урок. Първа ще умре Морфея. След това Сутан. Едва когато съществата, които обича, бъдат унищожени, ще дойде неговият ред.
— Предполагам, че ще пожелаете да го убиете със собствените си ръце — каза Мабюс.
— Това, което искам да направиш, ще бъде доказателство за твоята вярност — рече Магьосника. — Ти ще убиеш Мило.
— Но той все още може да ни бъде полезен.
— Вече не. — Магьосника търкаляше чашата между дланите си. — В Щатите претърпяхме известен провал. Част от мрежата ще трябва да се създаде наново. Сега тъкмо изрязвам гнилите места. А най-забавно ще бъде изрязването на Мило.
Мабюс гледаше как Магьосника си проправя път към изхода на претъпкания клуб. Беше се научил да се придвижва с оная заплашителна, поклащаща се походка, която използваха каубоите във филмите. Той затвори за кратко очи, сякаш за да им даде да отпочинат след дълго взиране в жестока светлина.
Мабюс наблюдаваше танцуващите, долепили бедра под тъжните звуци, които се носеха подобие на сън от високоговорителите, и мислеше отново за краткия си сблъсък с Кристофър Хей. „Можел си да го убиеш.“
Той действително имаше намерение да го убие, както бе убил и неговия брат. Какво го бе спряло?
Бе попаднал в плен на някаква тъмна сила, както никога в черната яма на южновиетнамския затвор. Някакъв див инстинкт за самосъхранение вътре в него, който бе откликнал на водовъртежа, кръжащ дълбоко в очите на Кристофър Хей. Мабюс си представи, че потъва в него, опита се да се освободи и след като не успя, най-сетне се предаде.
И щом го стори, бе осенен от прозрение, толкова силно, че го накара да потрепери. Тук ставаше дума не просто за надежда за оцеляване.
В лицето на Кристофър Хей той бе видял пред себе си свободата.
— Не знам — каза Сийв над посредствената вечеря в „Ла Купол“. — Може би съм твърде глупав, но не разбирам нищо от него.
— От кое? — попита Сутан, като побутваше кървавицата из чинията си.
— От това изкуство.
Сутан вдигна рамене.
— Не се притеснявай. Ние, французите, притежаваме специфичната способност да караме чрез изкуството си всички други да се чувстват непълноценни.
Двамата бяха заобиколени от може би най-знаменитите колони в Париж. На тях висяха картини и рисунки от Пикасо, Шагал и Леже, парижките художници, оставали нерядко без стотинка в джоба. В този град на светлината единственото им богатство било тяхното изкуство, с чиято помощ те ядяли и пиели на това място, прекарвайки времето си в своята чудесна компания.
Той отпи от бирата си.
— А на теб как ти се стори?
— Ами… — Сутан изведнъж осъзна, че не може да си спомни нито едно от произведенията, които бяха видели. Губеше й се дори самият интериор на музея „Дорсе“.
Следобедът не беше протекъл според плановете й. Когато стигнаха до левия бряг на Сена, тя поиска да се върнат обратно. Но Крис го нямаше в хотела, нито бе оставил някаква бележка на рецепцията.
Докато излязат от музея, вече беше станало време за вечеря. Сутан се обади в хотела, но Крис все още не се бе прибрал.
— Какво има? — попита Сийв, отмествайки чинията си. Не знаеше дали се дължи на главоболието, или на болките във врата, но нямаше никакъв апетит. — В Испания казват, че е по-лесно да говориш с човек, с когото не си споделял живота си.
— От там ли си? От Испания?
— Да, там сме родени брат ми и аз. — Той сви рамене. — Но не си спомням нищо от нея. Родителите ни са дошли в Щатите, когато съм бил двегодишен. Мисля, че това е най-доброто нещо, което са направили през живота си. — Сийв изпитваше онази гордост от Америка, присъща на всички емигранти. Той погледна към чинията й. — Няма ли да ядеш тези неща?
— Не. Искаш ли ги?