— Мислиш ли, че мога да забравя, че Тери е съществувал, или онова, което му стори Трангх?
— Това е съвсем различно.
— Защо? Защото съм жена?
— Защото не си полицай.
— Искаше да кажеш нещо друго и много добре го знаеш.
Сийв се загледа надолу към чашата си. Опита се да си представи Даяна по дирите на Трангх, ако виетнамецът успееше да го убие. Не можа, а и не мислеше, че би могъл.
— Права си — съгласи се той. — Да бъдеш полицай, да мислиш като полицай също има значение. Но истината е, че не смятам, че една жена притежава нужната твърдост и целенасоченост, за да изведе подобно преследване до успешен край.
— Сигурно мислиш, че жената ще спре насред път, за да роди едно-две бебета, след което бушуващите майчински инстинкти ще я накарат да забрави за всичко останало.
Остроумието й го накара леко да се усмихне.
— Жените като че ли винаги имат в съзнанието си и нещо повече, освен смърт — каза той. — Достатъчно е да кажем, че Джек Изкормвача не може да е бил жена, и да сложим точка по този въпрос.
— Аз ще намеря Трангх — рече Сутан, — и ще го убия.
— Само недей да го правиш заради мен.
Тя изсумтя презрително.
— Не се притеснявай.
Сийв се усмихна широко и Сутан разбра, че целият разговор е бил само уловка, целяща да я наостри за предстоящото преследване. Действително, какво знаеше той за Порт дьо Шоази, или въобще за Париж? Тя му бе нужна като водач и като стръв.
— Какво щеше да правиш без мен? — попита Сутан.
Сийв отпи от кафето си.
— Нека оставим ненужната храброст настрана — каза той. — Не искам да се опитваш сама да се справиш с Трангх. Вече веднъж си го правила и знаем резултата.
Лицето й пребледня от ярост.
— Това копеле Крис! Не съм му разрешавала да казва на никого.
— Може и така да е — кимна Сийв. — Но положението коренно се промени. Сторил го е от безпокойство за теб. Той…
— Не ме интересува защо го е сторил.
— Не ти вярвам. Човек трябва да е извънредно глупав или ограничен, за да смята така, а ти не си нито едното, нито другото.
— Мислиш си, че знаеш всичко, нали?
— Аз търся истината — отвърна Сийв. — В моята професия знанието неизбежно е най-ценната стока. — Той побутна с пръст чашата върху чинийката си. — Или, ако трябва да отговоря по пряко на въпроса ти, знам само онова, което съм видял или чул, и нищо повече.
— Когато видя Трангх отново — каза тя, — ще го убия. И ти си глупак, ако не ми вярваш.
Сийв сви рамене.
— Не се съмнявам, че ще опиташ, но ще бъде жалко, защото тъкмо сега той ще те унищожи. Според Думите на Крис, ти си прекалено изплашена. Или не е така?
Сутан извърна глава, но не каза нищо.
— Неестествено щеше да бъде, ако не се страхуваше от него — каза меко Сийв.
— Не се боя от Трангх — отвърна тя. — Боя се от себе си. — И Сутан му разказа за своята подготовка, за това, как Мън я бе научил да убива. Но премълча, че е убивала човек. Това беше нещо твърде болезнено, твърде лично и тя вече се питаше дали не бе сбъркала, споделяйки го с Крис. Фактът, че той знаеше за убийството и за последвалото й разкаяние, довело до опита да отнеме собствения си живот, я караше да се чувства слаба и уязвима. А Сийв и бездруго имаше обезпокояващата способност да я кара да се чувства така.
— Струва ми се, че Мън е направил добре, като те е обучил.
— Това е опростяване на нещата.
— Така ли? А аз мисля, че е реализъм.
Сутан наклони глава и го изгледа.
— Как приема жена ти твоята безчувственост?
— Не съм женен.
— Приятелката ти тогава. Сигурно си имаш някое момиче в Ню Йорк.
— Момиче? — каза той, като си помисли за Даяна. — Не знам.
Тя се засмя.
— Що за отговор е това „не знам“?
— Имам, да — каза неуверено Сийв, — но не съм сигурен…
— За нея или за себе си?
Сийв допи кафето си.
— Хайде да вървим. Тук и без това е много претъпкано.
— Точно като в Ню Йорк, нали? — Тя сложи ръка върху неговата. — Седни. Моля те. Не каза ли преди малко, че ние сме просто двама непознати. Не би трябвало да има нищо, което да не можем да си кажем един на друг. — Тя се усмихна. — Каквото и да ти кажа, аз не съм ти достатъчно близка, за да се обидиш. А и ти не си ми толкова близък, че да изпитвам нужда да лъжа, за да щадя чувствата ти.