Сийв се отпусна отново на стола си. В съседното сепаре жена в черна копринена рокля от „Шанел“ и шапка от леопардова кожа, закрепена върху русата й коса с диамантена игла, съсредоточено ядеше стриди. Не си бе направила дори труда да свали вечерните си ръкавици.
— Въобще не прилича на Ню Йорк — отбеляза Сийв. Когато им донесоха още кафе, той й разказа за Даяна, завършвайки с думите: — Никога не съм бил особено добър във връзките си с жените. Работата заема твърде много място в живота ми.
— Това сигурно е удобно.
— Кое?
— Искам да кажа, че сигурно те улеснява да се измъкнеш от връзките, когато започнат да стават твърде дълбоки или твърде неудобни.
— Чакай, чакай, не ме разбирай погрешно. Няма нищо подобно.
— Така ли? Нима не харесваш предимствата на ергенския живот?
— Един полицай — особено един полицай като мен, не знае какво означава удобство. Най-редовно прекарвам по цяла нощ на предната седалка на колата. Ям студени, мазни пържени картофи и кафе, което е толкова гъсто, че може да се използва като боя за печки.
— Нямам предвид работата ти — каза Сутан. — Говоря за самия теб. Мисля, че сериозните чувства те карат да се чувстваш неудобно.
— Господи, та аз дори не знам какво разбираш под сериозни чувства.
— Престани да се залъгваш. Всеки знае. Отделен въпрос е дали го признава сам пред себе си.
— От къде знаеш толкова много за тези неща?
— Учудва ме, че питаш — отвърна тя. — Аз обичам двама братя и това разкъсва душата на Крис.
Група тийнейджъри влязоха с провлачена походка през стъкления портал и по повелята на оберкелнера се тръшнаха в едно от сепаретата. След секунди около тях се разстла цигарен дим като от погребална клада. Погледът на Сийв дълго остана прикован в тях или може би в нищото. Най-сетне той отново се обърна към Сутан.
— Истината е, че се страхувам.
— От обвързване ли? Всеки се страхува.
Сийв поклати глава.
— Не е това, или поне не това е най-главното. — Той се озърна наоколо. — Ще си взема едно питие. — Поръча си уиски и преди да продължи, го глътна наведнъж. — Онова, от което се страхувам, е смъртта.
— Но това е нелепо — каза тя. — Само виж професията си. Трябвало е да станеш счетоводител или библиотекар.
— Може би. Но тогава нямаше да мога да се понасям.
— Значи си станал полицай, за да докажеш пред самия себе си, че не те е страх?
— Донякъде — кимна той. Помисли си за баща си. Може би съм искал да го докажа на теб, татко, мина му през ума. — Във всеки случай, това беше причината да вляза в армията. А след като се завърнах у дома, ми изглеждаше напълно естествено да продължа да „служа и защитавам“.
— А приятелката ти?
— С този страх съм достатъчно зле и сам. Но със семейство…
— Може би семейството ще прогони страха ти — рече Сутан. — Не си ли помислял за това? В известен смисъл, семейството представлява продължение на живота, дори и след смъртта.
Сийв продължаваше да усеща в гърдите си парещата топлина на алкохола. Жената в копринената рокля беше привършила стридите си. Сега той забеляза малкото къдраво пуделче, което бе седнало до нея и я гледаше предано с кротките си, доверчиви очи.
В другия край на помещението тийнейджърите се губеха в мъгла от цигари „Голоаз“. Две момичета, облечени в блузки без ръкави и поли с цвят на пелин, танцуваха, като се въртяха бързо една друга по пътеките между масите. Келнерите в бели сака със завидна невъзмутимост отстъпваха встрани пред това явно опасно препятствие. Виждаше се, че не им е за пръв път. Сийв затвори очи.
— Не може ли да се приберем в хотела? Главата ми се пръска.
Когато отвори очи, Аликс видя пред себе си непознато лице. Последното, което помнеше, бе смътното усещане за движение, докато я караха, вече в полусъзнание, към операционната. Впечатлението беше за белота и блестящ хром, за утроба, задвижвана от гигантска машина, туптяща с двойните удари на огромно сърце.
След това й се стори, че пада, пада до безкрайност. И колкото по-надолу падаше, толкова повече се усилваше ужасът й, тъй като бе все по-уверена, че няма да преживее края на шеметния си полет. Защото падането й ставаше все по-бързо и по-бързо и краят беше вече близък.
И тогава в мъждивата, подземна светлина забеляза Дик, застанал върху една издатина. Извика му, той обърна глава и й се ухили, докато тя прелиташе край него.
Аликс изкрещя.
В този момент видя, че под нея, върху друга издатина, стои Кристофър. Той протегна ръце напред и тя разбра, че силата и смелостта му са достатъчни, за да я хване. Той не се страхуваше, подобно на Дик, че тежестта и ускорението й ще го отнесат от скалния корниз.