Тя се усмихна, приближавайки протегнатите му ръце, със съзнанието, че е спасена. Докато, в последния миг, той не ги дръпна към себе си.
— Не! — изкрещя Аликс. — Не!
Тя падаше.
Все по-бързо и по-бързо, докато…
— Аликс, чуваш ли ме? — попита Макс Стайнър.
Тя примигна и разрови паметта си за име, което да прикрепи към това лице.
— Познавам ли ви отнякъде?
Изражението, което видя отпечатано на лицето му, беше нещо средно между загриженост и възторг.
— Господи! — възкликна той. — Трябва да повикам доктора. Вие можете да говорите!
Тя протегна неуверено ръка. Ту изплуваше, ту потъваше отново; всичко й се струваше нереално. Част от нея, предадена от Дик и Кристофър, все още продължаваше да пада. Сграбчи ръкава му и установи, че така й е много по-лесно да се задържа на повърхността на съзнанието. Все пак, движението й се стори истинско изпитание. Беше много уморена.
— Не си отивайте. — Гласът й, подобен по-скоро на дрезгав трак, й прозвуча странно. Но хубаво. Толкова хубаво!
— Казвам се Макс Стайнър — рече той. — Приятел съм на Крис.
— Вие се грижите за сина ми.
Той кимна, радостен от самия факт, че може да разговаря с нея.
— Той е чудесно момче, Аликс.
— Добре ли е? — Клепачите й натежаваха. Нямаше сили дори да ги държи отворени. А имаше толкова неща, които искаше, които трябваше да му каже. На първо място за Дик. Той не биваше да се върти край Дани. Макс трябваше да го държи далеч от него.
Но тя пропадаше, все по-бързо и по-бързо, в нощта.
— Господи, на какво приличаш! — каза Брад Уолф. Хората му, които се прехвърляха от катера, изпълваха цялата лодка. Бяха по-добри и от хрътки.
Той направи знак с ръка и един висок, очилат мъж с оредяла коса и кафяви петна по ръцете се приближи, отваряйки старовремска докторска чанта.
— Прегледайте я — рече Уолф.
Даяна, загърната в грубо одеяло, седеше върху капака на един люк. Помисли си, че Уолф бе реагирал на обаждането й за невероятно кратко време. Нищо чудно, че Сийв разчиташе на него. Тя подаде на Уолф листчето с десетте цифри.
— Вижте какво ще ви кажат за това от телефонната компания. Паркс тъкмо набираше този номер, когато се хвърлих отгоре му. — Тя трепна, щом докторът стигна до мястото, където Паркс я беше ритнал.
— Няма нищо счупено. — Докторът сякаш говореше на петната по ръцете си.
Уолф, който се взираше в тялото на Паркс през навалицата от специалисти по съдебна медицина, каза:
— Май не си получила подготовката си само в академията.
Даяна се усмихна леко и веднага прехапа устни, когато докторът докосна поредната болезнена точка.
— Взимала съм малко частни уроци.
— При кого, при някой самосвал ли?
Този път тя се засмя.
— О, не. При малко по-изтънчен учител.
— В това, което си сторила с Паркс, няма нищо изтънчено.
— Той щеше да ме убие.
— Ей, чакай. — Уолф се извърна към нея. — Не го приемай като упрек. Напротив, дяволски съм доволен, че изпратих теб, а не някой, който щеше да е по-малко подготвен да се разправя с това чудовище.
— И все пак, аз го убих, а той беше единствената ни нишка. Според това, което каза, ти си прав. Моник наистина му е служела като прикритие.
— Но пък си взела телефонния номер — рече Уолф и без да се замисля, я стисна успокояващо за рамото. — Извинявай — каза той, когато Даяна трепна от болка. — Може би тъкмо това е следата, която ни е нужна.
— Както и да се развият нещата — каза Даяна, — аз искам да участвам докрай.
Докторът кимна и Уолф протегна ръка, помагайки й да се изправи.
— Тялото й притежава невероятна еластичност — каза докторът, като прибираше нещата си. — Няма особена нужда от помощта ми. — И той бавно се отдалечи да удовлетвори професионалното си любопитство, като хвърли един поглед на трупа.
Когато Даяна свърши с доклада си, Уолф й подаде евтина чанта от изкуствена кожа.
— Донесох ти малко дрехи. Може да не са от най-изисканите, но…
Тя се наведе и го целуна по бузата.
— Няма значение. С удоволствие бих надянала и чувал за картофи. — Сетне понечи да отиде в кабината, за да се преоблече, но Уолф я хвана за ръката.