— Даяна — започна той, — искам да знаеш, че оценявам това, което си направила.
— Благодаря.
Той я стисна здраво за китката, взирайки се в очите й.
— Но това не е всичко. Искам да съм сигурен, че и ти си даваш сметка какво си била принудена да сториш.
— Искаш да кажеш, какво съм преживяла?
Уолф кимна.
— Да, и това също. Нужно ти е време, за да го възприемеш. Да го обмислиш спокойно.
— Имам достатъчно време.
— Питам се дали е така. — Той я заведе до една пейка в кабината, където и двамата седнаха. — Искам да знаеш, че що се отнася до мен, ти си изпълнила дълга си. Ти не си шпионин. Никой не очаква от теб да сдъвчеш капсула цианид, за да не издадеш сведенията на врага. Тук не може да става и дума за някаква вина.
Тя му отправи едва забележима усмивка.
— Китайците никога не изпитват вина.
— Виж, тревожи ме, че след всичко това в бронята ти не се е появила и най-малка пукнатина. Просто не е естествено.
Даяна го погледна твърдо.
— Знам какво говоря. Искам да участвам докрай. Седенето вкъщи и мрачните мисли няма да ми помогнат с нищо. Аз искам, имам нужда да работя.
— Не се тревожи. Нямам намерение да те отстранявам от задачата. Просто искам да се уверя, че си добре.
— Добре съм…
— Но? — Той внимателно изучаваше лицето й.
Тя наведе глава. Беше сигурна, че ще заплаче и изпитваше срам. Спомни си как баща й я удари, когато веднъж като дете се разплака. Беше навехнала глезена си, бягайки от сюрия момчета, които я дразнеха. Тогава не знаеше дали сълзите й са от болка, или от унижение. „Китайците не плачат, й беше казал баща й със строгия глас, който използваше, когато искаше да я изплаши. Китайците не издават чувствата си, особено пред «ло фан», варварите. «Ло фан» никога не ще познаят гордостта на душевното спокойствие, на която, като цивилизован народ, се радваме ние, китайците.“ И, подчинявайки се на своя баща и предците си, Даяна никога повече не заплака.
— Но ми се иска Сийв да беше тук — призна тя.
Уолф се облегна на избелялата от солта пейка.
— Боже мой, вие двамата просто трябва да се ожените. Най-доброто нещо за Гуарда би било да му родиш един син.
— Много ти благодаря — каза тя с престорен сарказъм. Вътрешно думите на Уолф й доставиха голямо удоволствие и тя му бе признателна за тях. Времето за сълзи беше отминало.
— Това би било най-доброто и за самата теб, Даяна. Децата са естествен извор на младост. А какво могат да направят от един скучен следобед! Можеш да ми вярваш, аз самият имам три. — Уолф се усмихва. — Но хайде, имаме да вършим куп неща.
Порт дьо Шоази се стори на Крис едновременно очарователен и потискащ. Той обхващаше около три квартала, образуващи неравен триъгълник, в който преобладаваха две необичайни за Париж черти. Едната от тях бяха купчините грозни многоетажни панелни блокове, каквито вече не се строяха, откакто преди няколко години управата на града бе забранила изграждането им. Другата съществуваше, тъй да се каже, между тези здания стражи: два или три гигантски търговски пасажа, в които човек като че ли можеше да прекара неопределено време, без да излиза въобще.
Ресторанти с всевъзможни размери съжителстваха с магазини за прясно месо и продукти. В залените с луминесцентна светлина безистени и широките централни алеи редици от малки, ярко боядисани магазинчета предлагаха виетнамски и камбоджански дрехи, грамофонни плочи, аудио- и видеокасети, книги на кхмерски език, както и всякакви разновидности южноазиатски ястия за вкъщи. Многообразието беше безкрайно.
Крис прекара часове, бродейки из търговските улици, като се взираше в лицата на азиатците. Надничаше през витрините и оглеждаше тези, които се хранеха или пазаруваха. В по-големите ресторанти, като „Райска птица“, и „Ранг Фуонг Хоанг“ трябваше да влиза, защото отвън не бе възможно да се видят всички маси.
Дали наистина вярваше, че така лесно ще може да открие Трангх? Действително, Сутан бе казала, че всички виетнамци в Париж рано или късно идват в Порт дьо Шоази, макар и само за да си купят касети със записи, или да вкусят познато ястие. Но дори и така, каква беше вероятността Крис и той да се окажат тук по едно и също време?
Внезапно го обзе усещането, че е дошъл напразно. Той не познаваше района така добре, както Сутан. Тук несъмнено имаше скрити от външния свят места — игралните домове, например, където Трангх би могъл да се спотайва. В момента той можеше да е дори на същата улица, без Крис въобще да разбере.