Почувства се като глупак затова, че не бе прекарал деня заедно със Сийв и Сутан. И защо? Защото в момент на отпускане тя неволно бе изрекла името на брат му. Той напипа сгъваемия нож в джоба си. Потърка грапавите рогови чирени, сякаш държеше някакъв талисман.
Чувствата, които изпитваше към Сутан, бяха като огън, който, пламнал веднъж, вече не можеше да бъде угасен. Струваше му се странно, че би могъл да желае техния край. Нима не я обичаше? Ами Аликс? Не обичаше ли и нея? Но възможно ли бе да обича и двете едновременно? Това изглеждаше абсурдно, немислимо. Той се почувства пръснат на безброй парченца, неспособен да открие собствената си същност.
Неочаквано му хрумна, че може би и Сутан изживява съвсем същите терзания. И тя бе влюбена в двама души — просто по една случайност те бяха братя. Толкова ужасен грях ли бе това? „Щеше да бъде, помисли си Крис, ако Тери беше още жив.“ Как щеше Сутан да избира между тях? Кого би избрала?
Но съдбата бе взела избора от ръцете й. А неговият собствен избор? Какво трябваше да стори той? Как можеше да открие своя път?
През цялото това време той не бе спрял да се оглежда за Трангх. Нещо като че ли го тласкаше напред, макар дълбоко в себе си да не вярваше, че има вероятност да се натъкне на него в този лабиринт от три правоъгълни квартала. В крайна сметка, дори да беше тук, Трангх можеше да е във всеки от апартаментите на многоетажните блокове, до които Крис нямаше достъп.
Но всичко това беше без значение, тъй като нещо от лицето на Трангх вече се бе отпечатало завинаги в душата на Крис. Дали беше болка, или безразсъдство? Ярост или отчаяние? Положително не и омраза. Ако не беше толкова невероятно, той би допуснал, че е забелязал същата тази уязвимост, която Сутан твърдеше, че вижда у него.
Но как бе възможно един човек да е уязвим и същевременно да е способен на подобно отвратително насилие? Трангх бе погубил Тери и брата на Сийв — Доминик. Беше осакатил Аликс и бе убил Ал де Кордия. Обяснение за подобно анормално поведение можеше да бъде войната. Но тя очевидно не бе пречупила Трангх. Той действаше с ужасяваща методичност и Крис виждаше у него здрав разум, дори почтеност. Какво друго можеше да му е причинила войната?
Това като че ли беше основният въпрос. Каквото и да бе сторила войната с Трангх, то бе докоснало душата на Крис и именно него бе съзрял в очите на виетнамеца. То бе станало причина да предприеме това явно безплодно лутане из Порт дьо Шоази, подтикван от нещо повече от обикновено любопитство. Въпреки възраженията му пред Сийв, нещо неудържимо го привличаше да се приближи до пламъка, горящ така заплашително в очите на Трангх. Защото подозираше, че в неговата същност ще открие самия себе си.
Когато стигна пред „Ангкор Ват“, вече се бе смрачило и той почувства силен глад. Фасадата на ресторанта бе покрита с тъмночервена пластмаса, а под името му имаше надпис „АЗИАТСКИ СПЕЦИАЛИТЕТИ“.
Вътре беше задушно и задимено. Той прекоси помещението и се насочи към една маса в дъното. Седна с гръб към стената, така че да вижда ясно всички посетители.
Именно тогава забеляза мосю Воже. Бащата на Сутан. Със сигурност беше остарял. Косата му бе по-дълга отпреди, макар и не непременно по-бяла. Но лицето, това лице, което така приличаше на Шарл де Гол, не можеше да се сбърка. Той влезе заедно с изумително красива азиатска жена и двамата седнаха един срещу друг на маса в средата на ресторанта.
За момент съзнанието на Крис се парализира. Когато се съвзе достатъчно, отпи глътка чай, изгаряйки езика и гърлото си. Пристъпът на параноя едва не го накара да се задави. Може би Воже го бе видял да обикаля из търговските улици и го бе проследил до тук. Нали Сутан казваше, че баща й никога не забравя каквото и да било? А някога той бе искал да убие Крис.
Воже и азиатката се усмихваха един на друг и Крис забеляза, че под масата краката им се преплитат. Малко след това съзря отражението си в огледалото, което минаваше по протежение на стената, и се отпусна. По онова време той беше още хлапак. Воже едва ли би могъл да го познае сега, дори и да го видеше.
И все пак беше смущаващо да се сблъска така с него, като с изскочило от килера привидение.
Той явно беше стар клиент тук, тъй като лично управителят на заведението — дребен, спретнат виетнамец, занесе на неговата маса менютата и чая.
Миг по-късно Крис седеше като ударен от гръм. Мозъкът му пламтеше, а дишането му се удаваше с труд.
Поздравявайки бащата на Сутан, управителят бе изрекъл: