— Добър вечер. Как сте днес, мосю Мило?
Когато Брад Уолф отиде да даде телефонния номер за проверка, Даяна се обади в службата си. Както и предполагаше, там я очакваше съобщение от Сийв. Тя избра номера, който й бе оставил, и известно време разговаря с него. В Париж беше вече късно. Гласът му звучеше така, сякаш бе умрял и не се бе намерил никой да му го каже. Тя доста гневно му обърна внимание върху това.
Уолф се върна и като видя, че е заета, се залови с книжата, които се бяха натрупали върху бюрото му.
Когато Даяна приключи, той хвърли химикалката си и рече:
— Има ли нещо, което да не си ми казала за този Маркъс Гейбъл?
Даяна го изгледа озадачено.
— Не те разбирам.
— Добре тогава, защо си се захванала толкова ожесточено с него?
— Сийв иска това от мен — сви рамене тя.
Той седна на ръба на бюрото и плесна една папка върху коляното си.
— Само това ли ще ми кажеш?
— Питаш дали Сийв не го подозира в организирането на контрабанден канал от Златния триъгълник до Ню Йорк? Дали случайно не го смятаме за истинския кръстник на Чайнатаун? Интересно, наистина. — В тона й се долавяше безцеремонна нотка, следствие може би на преживяното изпитание, но по-вероятно на гнева и безсилието от това, че вместо да е до нея, Сийв й изпращаше загадъчни заповеди от шест хиляди мили.
Брад Уолф кимна, като че беше прочел мислите й.
— Причината да те попитам за това — каза той — е, че Маркъс Гейбъл не съществува.
— Какво?!
— Нека се поясня. — Брад Уолф стана от бюрото си и седна на един стол до нея. — Маркъс Гейбъл продължава да живее в реалния свят, но що се отнася до ЦРУ, той не съществува.
— Прикриват го.
Уолф поклати глава.
— Грешиш. От 1968-ма до 1972-ра той действително е работил за тях. Но после си е взел шапката и е напуснал.
— И с какво се е захванал?
Уолф вдигна рамене.
— Вероятно с това, с което се занимава и до днес — с внос и износ.
— Искаш да кажеш, с контрабанда на наркотици?
— Даяна, не разполагаме с преки доказателства, че Гейбъл е замесен в аферата около „Моник“. Не можем да обвиним някого единствено въз основа на предположения. Никой досега не е успял да го свърже по безспорен начин с Моник или Рийд Паркс.
— Само защото Моник бе убита, преди да успее да каже каквото и да било.
— Всичко това може и да е вярно — съгласи се Уолф, — но не ни помага с нищо.
— Щом Гейбъл не работи за ЦРУ, кой тогава го закриля? — Даяна въздъхна. Внезапно я обзе вълна на умора и тя затвори за миг очи. — Как научи тези неща за него?
Уолф се подсмихна.
— Не е трудно, когато човек е предвидлив. Преди няколко години разкрихме доста голяма контрабандна мрежа. Бяха твърде изобретателни — тъпчеха трупове с торбички кокаин и го внасяха в страната през Мексико. Случи се така, че познавах един от тях — беше син на служител в Агенцията. Идеята с труповете се оказа негова — хрумнала му веднъж, когато бил здравата дрогиран. Както и да е, измъкнах го, преди да му сложат белезниците, след което имахме дълъг разговор с него и баща му. Резултатът беше, че момчето се включи в доброволна програма за борба с наркоманията. Продължавам да го наглеждам и досега, защото не иска да слуша баща си. А в замяна на това старият откликва на някои мои, тъй да се каже, молби.
— Бащата агент на ЦРУ ли е?
— Не, тия хубавци не знаят дори на коя страна им е завит пъпът. Чарли Карноу е компютърен оператор от най-висока класа и е по-вътре в нещата от самите министри.
Даяна се засмя.
— Значи не е важно кой си, а колко знаеш.
— Точно така. Не големите шефове, а работните пчелички са тези, които трупат информацията и имат пряк достъп до нея.
Даяна прокара ръка през гъстата си коса.
— Е, остава ни поне номерът, който взехме от Рийд Паркс.
Уолф кимна.
— Да се надяваме, че той ще ни наведе на някаква следа, защото в противен случай сме изправени пред стена, която няма да можем, да пробием само с добри намерения.
— Струва ми се, че разполагаме и с нещо повече от това — каза Даяна. — На наша страна е законът. Винари са ме учили, че законът е всичко — светлината, истината, пътят.
— Е, сега вече познаваш реалната истина — въздъхна Уолф.
— Не! — тръсна глава тя. — Няма да приема, че като служители на закона сме безпомощни. Точно това искаш да ми кажеш, наш?
— Не искам да ти кажа нищо. Ситуацията е тази, която диктува…