Сутан беше толкова близо, че мъжът можеше да я докосне през рамото му. Докопаше ли се веднъж до нея и куклата, вече щеше да е твърде късно. Тогава Крис щеше да е безсилен.
Той почти беше готов да действа, да посегне, да сграбчи пакета. Но нападателят сякаш усети намеренията му и стисна дясната му ръка с такава сила, че очите му се насълзиха.
— Не мърдай — просъска той в ухото му.
Крис изпадна в отчаяние. Аликс едва не бе умряла заради него. Сега съзнателно поставяше в същото положение и Сутан. Но какво можеше да стори? Болезнената хватка върху ръката му беше като желязно менгеме. Той не беше супермен, нямаше никаква специална подготовка, освен няколкото месеца айкидо преди толкова време. Дали си спомняше нещо от основните принципи?
Затвори очи и повика в съзнанието си образа на кръга, центъра на енергията в айкидо. В тъмнината усети как нападателят се пресяга към нея и разбра, че всичко е загубено. Нямаше начин да спре… В този миг и тримата чуха плющене на кожести криле над главите си — обезпокоен от рязкото движение долу, прилепът се мяташе между гредите на тавана. Освен това беше подушил и кръвта.
Крис и Сутан, разбира се, разпознаха звука, но не и Мабюс. Вниманието му беше привлечено нагоре. От изненадата пръстите му отслабиха хватката си и Крис използва „юде фури ундо“, едно от основните движения в айкидото, за да се извърти встрани.
Всичко стана за частица от секундата, по-кратка дори от едно трепване на окото, но през това време той се отскубна и грабна арлекина от Сутан в същия миг, в който Мабюс рязко я дръпна към себе си.
Виетнамецът я притисна до гърдите си. Ръката му стягаше гърлото й изотзад, така че тя още отсега беше полуудушена.
— Ще ви схрускам и двамата — каза Мабюс. — За вечеря.
— Не, няма — отвърна Крис, докато разпаряше гърба на куклата. — Нея ще я пуснеш.
Смехът на Мабюс рязко секна, когато Крис пъхна кинжала в снопа от светлина.
— Виждаш ли го? Този е истинският. Това е, което всъщност искаш, нали? — попита той, като завъртя оръжието. Синкавата светлина се плъзна по нефритеното острие и то потъмня. — Ако пуснеш Сутан, ще е твой.
— Крис, недей! — Сутан бе вперила очи в него. — Не знаеш какво правиш.
— Знам, и то много добре. — Той отново погледна мъжа зад нея. — Е, какво ще кажеш? Кинжалът срещу жената.
Устните на Мабюс се разтегнаха в усмивка. Алчният му взор попиваше черния кинжал. „Най-сетне“, помисли си той и блъсна Сутан напред, по-близо до Крис.
Крис отстъпи, запазвайки предишното разстояние.
— Защо да се притеснявам? — каза Мабюс. — Мога да имам и нея, и кинжала. — Той стегна по-здраво гърлото на Сутан и тя започна да се дави от липсата на въздух. — Дай ми го. — Гласът му беше като стъкло. — Тя няма да издържи дълго.
Крис вдигна кинжала и хвана с две ръце крехкото нефритено острие.
— Ако веднага не я пуснеш — предупреди той, — ще го строша на две.
— Не ти вярвам.
Крис очакваше това. Ръцете му се напрегнаха и острието се огъна до границата на пречупването.
Очите на Мабюс щяха да изскочат от орбитите си.
— Не! — изкрещя той. — Недей!
— Пусни я.
Виетнамецът свали ръката си от шията на Сутан и тя едва не рухна в краката му. Лицето й беше бяло като тебешир, устата й конвулсивно гълташе въздух.
— Пусни я — повтори Крис. — Веднага.
— Кинжалът! — Мабюс беше почти обезумял.
— Ще го получиш.
— Крис, не трябва да му го даваш. — Гласът на Сутан беше слаб и прегракнал.
— Мълчи — каза той, без да откъсва очи от Мабюс. — Това е игра на нерви.
— Какво?
— Аз имам това, което искаш ти, а ти — това, което искам аз. Никой от нас не се доверява на другия, за да направи първата крачка. Освен това, аз не знам как ще постъпиш, когато кинжалът се окаже у теб.
Мабюс се ухили.
— Не можеш да вярваш на този човек, Крис — каза Сутан.
— Струва ми се, че нямам друг избор — отвърна той. — Искам да останеш жива.
— По-скоро сама ще унищожа кинжала, отколкото да ти позволя да го дадеш на звяр като него.
— Точно така е разсъждавал и Тери Хей — каза Мабюс. — Изобщо не е възнамерявал да продава на Мило „Вратата към нощта“. — Той дръпна Сутан напред към светлината и Крис направи още една крачка назад. Скоро гърбът му щеше да опре в стената и нямаше да има накъде да отстъпва. — Но сега Касапина е мъртъв — гласът на Мабюс прозвуча зловещо в празнотата на конюшнята. — Защото това е името, с което ние го наричахме във Виетнам.