Това беше един нов Мън, възкръснал от пепелта на стария. Не изпитваше желание да убива, нещо повече, не виждаше нужда да го прави.
Той пусна „Берета“-та и се изправи. Пистолетът остана да стърчи от устата на Магьосника като някакъв странен металически знак.
Мън излезе в коридора и приклекна до изцапаната с кръв стена. Проверката потвърди онова, което инстинктът вече му бе казал. Ма Варада бе мъртва. Върховете на пръстите му докоснаха страните, устните, клепките й. Ресниците й бяха мокри от сълзи.
Спомни си как я бе свалил от разпятието на генерал Киу и се замисли за момент за живота, който бе водила, и прераждането, което я очакваше. После се върна в стаята и бързо прерови куфара, търсейки някакви указания за това накъде заминаваше Магьосника. Намери билетите, огледа ги и кимна. Можеше ли въобще да има съмнение? Претърси внимателно къщата за „Гората от мечове“, но от нея нямаше и следа. Върна се при куфара и погледна още веднъж билетите. Миг по-късно вече не виждаше, нищо в стаята.
Слухът му се изпълни от монотонните песни и медните гонгове, призоваващи вярващите на молитва, и той също се помоли. Но дали за себе си, или за Магьосника и той самият не знаеше.
Даяна отвори очи и се запита дали това е смъртта. Нима трябваше да остане прикована за цяла вечност в подобно състояние на небитие? Тя се помоли на Бога да не е така.
И той чу молбата й.
Болезнено, на пресекулки тя си пое дъх и разбра, че е жива. Опита се да помръдне и изкрещя. Болката почти я заслепи. Ударите на сърцето кънтяха в ушите й; дробовете й се пълнеха и изпразваха така шумно, сякаш в тях се вливаше не живот, а рокендрол.
Погледна край себе си и видя толкова много кръв, че едва не припадна отново. Пребори се със слабостта си, съзнавайки, че ако пак изгуби съзнание, може да не се събуди никога.
„Как мога да се спася?“ — запита се тя.
За момент съзнанието й затъна във въртоп от мисли: „По мен стреляха. Ранена съм. Дали е тежко? Ще умра ли?“
Даяна затвори очи и си пое дълбоко дъх. „Това няма да ми помогне“, мина й през ума. Вече усещаше как първите лепкави пипала на паниката превръщат разсъдъка й в безформена маса, неспособна на свързани умозаключения. „Не това е Пътят“, каза си тя твърдо.
Отвори очи и огледа стаята. Първо видя леглото. Плесенясалата му покривка бе цялата опръскана с кръв — с нейната кръв. О, Господи!
Отново си пое дъх, дълбоко, болезнено.
До леглото беше гетинаксовото нощно шкафче, върху него — металната нощна лампа, пепелникът, черният телефон.
Телефонът!
Трябваше да стигне до него. Опита се да стане и откри, че не може да се помръдне. „Парализирана съм“ — помисли си тя и сърцето й изстина. Започна да плаче — горещите сълзи се търкаляха по бузите й и капеха върху безполезните бедра.
После, когато пристъпът отмина, си каза: „Ти не знаеш нищо. Престани да разсъждаваш и се добери до проклетия телефон!“
Отблъсна се от стената с ръка. Дланта й бе покрита с коричка от засъхнала кръв. Тя се строполи върху изпоцапания килим и се заизвива като змия.
Сърцето й биеше ускорено. Въздухът пареше дробовете й. При всяко вдишване имаше чувството, че във вътрешностите й се забива нажежено острие. Болките бяха ужасни, но тя стискаше зъби и с помощта на лактите си се придърпваше сантиметър след сантиметър напред по килима. Докато внезапно пронизваща болка не я прикова на място.
Даяна лежеше настрани и дишаше тежко. Пред очите й играеха цветни кръгове и за момент й мина през ума, че е била в безсъзнание. Може би я беше свестил хладният въздух от климатичната инсталация, а може и въобще да не беше припадала. И в двата случая едно бе сигурно — че трябва да продължи напред. Но не можеше. Болката беше толкова силна, че не й позволяваше да се придвижи нито на косъм.
Тогава тя отпусна глава върху протегнатата си ръка и погледна назад. Видя краката си, лежащи един върху друг като мъртви. Стъпалата им се бяха закачили за дръжката на прикрепения към пода месингов лампион. Тя изкрещя от ярост и безсилие.
За миг присъствието на духа я напусна. Всичко това беше твърде много, за да го понесе — кръвта, болката, ужаса. Накъдето и да се обърнеше, тя виждаше своята кръв, влачеше се през своята кръв.
Сърцето и блъскаше така, сякаш щеше да се пръсне. Един сърдечен пристъп или мозъчен кръвоизлив като капак на всичко, и — щрак! — тя щеше да свърши, просто ей така.