— Той не е „моят“ Мортимър, сир — отговори кралицата. — Лорд ъв Уигмор е повече ваш поданик, струва ми се, отколкото мой и аз не отговарям за постъпките на вашите барони. Вие го държахте в тъмница, той се е опитал да избяга, общочовешки закон.
— Аха! С тези ваши думи признавате, че одобрявате бягството му. Но дайте воля на радостта си, госпожо! Когато този Мортимър благоволяваше да се появи в двора ми, вие не сваляхте очи от него, постоянно хвалехте заслугите му и приписвахте на душевното му благородство всичките му коварства срещу мен.
— Но нали самият вие, сир, ме научихте да го обичам, когато той завоюва вместо вас и с риск на живота си Ирландското кралство… което, струва ми се, с голяма мъка удържате без него. Нима това бе коварство12?
За миг объркан от нападението й, Едуард хвърли злобен поглед към жена си, като се чудеше какво да каже.
— Е добре, сега вашият приятел бяга ли, бяга и то навярно към вашата страна!
Докато говореше, кралят крачеше из стаята, за да се освободи от излишната възбуда. Скъпоценностите, закачени по дрехите му, подскачаха при всяка негова крачка. А присъствуващите въртяха глава ту наляво, ту надясно, както при игра на дълга топка, за да следят придвижването му. Много хубав мъж беше безспорно крал Едуард. Мускулест, жив, гъвкав, тялото му, поддържано от упражненията и състезанията, не беше затлъстяло, въпреки че наближаваше четиридесет години. Телосложение на атлет. Но ако човек се вгледаше по-внимателно, оставаше поразен от липсата на бръчки по челото, сякаш грижите на владетеля не са могли да се врежат в него, от торбичките, които бяха почнали да се образуват под очите му, от широките ноздри, от удължената брадичка под леката къдрава брада, една не енергична и властна брадичка, нито дори истински страстна, а просто голяма и увиснала. Стократно повече воля се чувстваше в малката брадичка на кралицата, отколкото в тази яйцевидна челюст, издаваща слабост, която пухкавата брада не успяваше да скрие. Ръката, плъзгаща се по лицето му, размахвана безпричинно във въздуха или дърпаща някоя перла, пришита към бродериите на надризницата му, беше мека. Гласът, който се опитваше да бъде и си въобразяваше, че е властен, оставяше само впечатление на безволие. Гърбът, макар и широк, неприятно се кършеше от тила до слабините, сякаш гръбначният му стълб не беше устойчив. Едуард не можеше да прости на жена си, че един ден го беше посъветвала да не показва гърба си на бароните, ако иска да им внуши респект. Коляното беше добре оформено, кракът — красив. Това беше всъщност най-хубавото у този мъж, толкова малко създаден за своя пост, на когото по истинско недоглеждане на съдбата се бе паднала корона.
— Нямам ли достатъчно грижи, нямам ли достатъчни неприятности? — продължаваше той. — Шотландците заплашват непрестанно границите ми, нахлуват в кралството ми, а когато ги срещна в бой, войската ми се разбягва. Пък и как бих могъл да ги победя, когато епископите ми са се наговорили да преговарят с тях без мое съгласие, когато имам толкова предатели сред васалите си, а бароните ми от граничните области вдигат войски срещу мен и упорито твърдят, че били извоювали земите си само с мечовете си, макар че отдавна, отпреди двадесет и пет години бе отсъдено и решено иначе от баща ми крал Едуард! Но видяхте в Шрузбъри, видяхте в Бъръбридж колко скъпо платиха бунтуването си срещу мен, нали Лестър?
Хенри ъв Лестър поклати голямата си клюмнала над рамото му глава. Не беше особено любезно да му напомня смъртта на брат му Томъс ъв Ланкастър, обезглавен преди година и четири месеца по същото време, когато бяха обесени други двадесет едри феодали.
— Видяхме наистина, сир, че можете да печелите сражения само срещу собствените си феодали! — каза Изабел.
Едуард отново й хвърли поглед, изпълнен с омраза. „Каква смелост, каква смелост притежава тази благородна кралица!“ — мислеше си Бувил.
— И не е съвсем правилно да се каже, че ви са се противопоставили заради правото на меча. Не беше ли по-скоро заради правата над графство Глостър, което пожелахте да дадете на месир Хю?
Двамата Диспенсър се приближиха един до друг, сякаш за да протестират. Младата лейди Диспенсър се изправи пред шахматната дъска. Тя беше дъщеря на покойния граф ъв Глостър. Едуард II тропна с крак. Кралицата наистина беше много противна: та тя отваряше уста само за да го упрекне за заблужденията и грешките му в управлението13!
— Давам големите владения на когото си искам, госпожо, давам ги на хора, които ме обичат и ми служат — извика той, като сложи ръка на рамото на младия Диспенсър. — На кого другиго бих могъл да се облегна? Къде са съюзниците ми? Нима брат ви, френският крал, който би трябвало да се държи като мой брат, защото в крайна сметка именно с тази надежда ме накараха да ви взема за съпруга, ми оказва някаква услуга? Иска от мен да му отдам почит като владетел на Аквитания, това е цялата му подкрепа. И къде ми праща поканата? В Гийена? Ами! Тук, в собственото ми кралство праща да ми я връчат, като пренебрегва всички феодални традиции или иска да ме оскърби. Не би ли сметнал човек, че той се смята за сюзерен и на Англия? А аз съм положил клетва за вярност. Най-напред на баща ви, когато едва не изгорях в пожара в Мобюисон, а преди три години на брат ви Филип, когато отидох в Амиен. Както често взеха да умират кралете от вашето семейство, госпожо, скоро ще трябва да се преселя на континента!
12
В 1318 година Роджър Мортимър, пръв съдия и кралски наместник в Ирландия, победил ирландския крал Едуард Брус. Екзекутирането му бележи края на ирландското кралство, но Англия дълго след това не можела да утвърди властта си в Ирландия.
13
Процесът за Глостърското графство бил неясен и заплетен. Той възникнал поради нереалните претенции на Хю Диспенсър Младия, който искал да заграби всички владения на покойния си тъст, като ощети другите наследници и по-специално Морис ъв Бъркли. Това обезпокоило бароните от Югозападна Англия и Томъс ъв Ланкастър застанал начело на коалицията им, но допуснал грешки в стратегията и понесъл поражение при Шрузбъри в 1322 година. Двамата Мортимър били хвърлени в затвора, а самият Ланкастър бил осъден на смърт.