Банкерът пристъпи към гостите си. Робер д’Артоа, който не бе го виждал мкого седмици — почти три месеца, през които трябваше да придружава братовчед си, френския крал, най-напред в Нормандия в края на август, после в Анжу цялата есен, — намери сиенеца остарял. Белите му коси бяха по-редки, по-пухкави върху яката на дрехата му. Времето бе оставило следи от ноктите си по лицето му. Скулите бяха прошарени от червени жилчици, напомнящи крачка на птица, бузите бяха увиснали и се люшкаха под брадичката му. Гърдите му бяха хлътнали още малко, докато шкембето му беше станало още по-голямо. Нискоотрязаните нокти бяха чупливи. Лявото око, прословутото ляво око на месер Толомей, винаги почти затворено, запазваше изражението на живост и лукавост върху лицето му. Но другото му око, отвореното, гледаше разсеяно, отсъствуващо, уморено. Поглед на изхабен човек, загрижен по-малко за външния свят, отколкото за смущенията и отпадналостта на старото си тяло, близко до своя край.
— Приятелю Толомей! — извика Робер д’Артоа, като махна ръкавиците си и ги захвърли като кървава локва върху една маса. — Приятелю Толомей, водя ви ново богатство.
— Колко ще ми струва то, монсеньор? — попита банкерът, като покани посетителите си да седнат.
— Хайде, хайде, банкере — каза Робер д’Артоа. — Нима някога съм ви подмамил да пласирате зле парите си?
— Никога, монсеньор, никога, признавам. Понякога падежите биваха просрочвани, но тъй като бог ми дари дълъг живот, успях да прибера плодовете от доверието, с което ме почетохте. Но представяте ли си, монсеньор, ако бях умрял иа петдесет години като толкова други? Ами да! Благодарение на вас щях да умра разорен!
Остроумицата се стори забавна на Робер и широката му усмивка разкри къси, здрави, но мръсни зъби.
— Загубили ли сте някога с мен? — отвърна той. — Припомнете си как ви накарах тогава да заложите на монееяьор дьо Валоа срещу Ангьоран дьо Марини! И вижте къде е днес Шарл дьо Валоа и как свърши престъпния си живот Марини. Не ви ли изплатих изцяло парите, които ми бяхте авансирали за войната в Артоа? Много съм ви благодарен, да, много съм ви благодарен, банкере, загдето винаги сте ме поддържали, и то когато бях най-притеснен. Защото по едно време бях затънал в дългове — продължи той, като се обърна към благородника в черно. — Нямах вече земи освен графството Бомон-льо-Роже, чиито доходи държавното съкровище не ми изплащаше, а милият ми братовчед Филип Дългия — нека бог пази душата му в някоя преизподня! — ме беше затворил в Шатле. Е, добре! Този банкер, когото виждате тук, милорд, този лихвар, този най-голям мошеник измежду ьсички мошеници, които някога е създала Ломбардия, този човек, който би взел в залог дете от майчината гръд, никога не ме изостави! Ето защо, докато е жив, а той ще живее дълго…
Месер Толомей изобрази рога с пръстите на ръката си и докосна дървената маса, един вид заклинание на провидението.
— Да, да, лихварю на сатаната, ще живеете още дълго, аз ви го казвам… Та ето тоза човек ще бъде винаги мой приятел, да не се казвам Робер д’Артоа! И той не е сбъркал, защото днес ме вижда зет на монсеньор дьо Валоа, член на кралския съвет и собственик най-сетне на доходите от графството ми! Месер Толомей, благородникът пред вас е лорд Мортимър, барон ъв Уигмор.
— Избягал от Лондонската кула на първи август — каза банкерът, като леко се поклони. — Голяма чест за мен, милорд, голяма чест.
— Как? Нима знаете? — извика д’Артоа.
— Монсеньор — отвърна Толомей, — барон ъв Уигмор е толкова високопоставена личност, че не можем да не сме уведомени. Зная даже, милорд, че когато крал Едуард е дал заповед на шерифите си по крайбрежието да ви издирят и арестуват, вече сте били в морето, далеч от ръцете на английското правосъдие. Зная, че когато заповядал да претърсят всички заминаващи за Ирландия кораби и да заловят всички вестоносци, идващи от Франция, вашите приятели в Лондон и в цяла Англия са знаели вече, че сте пристигнали жив и здрав при братовчед си Жан дьо Фиен в Пикардия. Зная най-сетне, че когато крал Едуард заповядал на месир дьо Фиен да ви предаде, като заплашил, че ще конфискува земите му отвъд Ламанш, този феодал, който е голям привърженик и поддръжник на монсеньор Робер, ви насочил тутакси към него. Не мога да кажа, че ви очаквах, милорд, но се надявах да ви видя. Защото монсеньор д’Артоа ми е верен и никога не ме забравя, когато някой негов приятел е затруднен.