— Марино, не си нужен тук — разфуча се Андерсън. — Всъщност дори си мисля, че хич няма да ти е приятно, ако се разчуе, че изобщо ти е хрумнало да се мъкнеш тук.
— За теб съм капитан Марино — изсъска той през валмата цигарен дим. — И си мери приказките, сладурче, понеже не знаеш с кого си имаш работа.
Шоу наблюдаваше тази груба размяна на обиди, без да пророни и дума.
— Според мен вече не наричаме полицайките „сладурчета“ — тросна се Андерсън.
— Предстои ми да оглеждам труп — намесих се аз.
— Трябва да минем през склада, за да стигнем при контейнера — каза Шоу.
— Да вървим! — подканих.
Директорът на пристанището ни заведе с Марино при склад с врата към водата. В огромното здрачно задушно помещение се носеше възсладката миризма на тютюн. Хиляди увити в зебло бали бяха наредени по дъсчени скари, виждаха се и камари пясък и други материали за легиране на стомана, машинни части, предназначени, както пишеше по етикетите върху сандъците, за Тринидад.
В другия край, при товарния док, се мъдреше и контейнерът. Колкото повече приближавахме, толкова по-силна ставаше и миризмата. Спряхме при жълтата лента, с която бе препречен отвореният вход на контейнера. Тук вонята вече бе непоносима, сякаш бе изместила и последната молекулка кислород, и аз наредих на сетивата си да не изразяват мнение. Вече бяха започнали да се трупат мухи, които жужаха зловещо със звук, наподобяващ пуснато до дупка самолетче играчка с дистанционно й управление.
— Имаше ли мухи, когато отворихте контейнера? — поинтересувах се аз.
— Имаше, но не чак такива рояци — отвърна Шоу.
— Доближавали ли сте се до контейнера? — попитах, тъкмо когато Марино и Андерсън ни настигнаха.
— Да, при това доста — потвърди директорът.
— А някой влизал ли е вътре? — поинтересувах се, за да съм сигурна.
— Никой, уверявам ви — рече Шоу. Още малко и щеше да се задави от смрадта.
Марино обаче сякаш изобщо не я усещаше. Извади поредната цигара, размачка я и щракна със запалката.
— Е, Андерсън, да се надяваме, че няма да се натъкнем на някое животно — подметна той. — Все пак не си влизала вътре, нищо чудно да е някое по-едричко псе, пъхнало се незабелязано в контейнера. Тогава вече ще станем за смях и на кокошките — да викаме докторката и журналистите колкото да установим, че някой пристанищен помияр се е намърдал вътре и сега се разлага, горкият.
И той, и аз знаехме прекрасно, че вътре в контейнера няма никакво псе, прасе, кон или друго животно. Марино и Андерсън продължиха да се заяждат, а аз отворих служебното куфарче. Метнах вътре ключа от колата и извадих няколко чифта ръкавици и хирургическа маска. Сложих светкавицата и двайсет и осем милиметровия обектив на трийсет и пет милиметровия фотоапарат „Никон“, заредих и специален филм, та снимките да не излязат едрозърнести, и си надянах върху кецовете стерилните ботуши.
— Все едно посред лято някоя заключена къща да се разсмърди — не мирясваше Марино. — Надзъртаме през прозореца. Избиваме вратата, ако се налага. Уверяваме се, че наистина става дума за човек и чак тогава вдигаме под тревога съдебния лекар.
Мушнах се под жълтата полицейска лента и влязох в контейнера — камък ми падна от сърцето, щом видях, че е пълен едва наполовина с прилежно подредени един върху друг бели кашони — имаше предостатъчно място. Тръгнах по лъча на фенерчето, който местех насам-натам.
В дъното видях в светлината му, че най-долният ред кашони е подгизнал от червеникавата течност, каквато се отделя от носа и устата на разлагащ се труп. Лъчът озари обуща и глезени, сетне от мрака изскочи отекло брадясало лице. В мен се взряха изпъкнали изцъклени очи, езикът се бе издул толкова много, че се показваше от устата, сякаш мъртвецът ми се плезеше.
Трупът беше с дрехи и бе подпрян в ъгъла, между металните стени на контейнера, които го крепяха от двете страни. Краката бяха изпружени, ръцете бяха отпуснати върху скута под един кашон, който очевидно бе паднал. Махнах го, за да видя дали има рани, получени при съпротива, охлузвания, счупени нокти, нещо, от което да проличи, че мъжът се е опитал да се измъкне от контейнера. Не видях кръв по дрехите му, нямаше рани, по нищо не личеше човекът да се е съпротивлявал. Затърсих с поглед храна или вода, дупчици в контейнера, през които да влиза въздух — нищо.
Тръгнах между редиците кашони, като си светех и оглеждах металния под — да видя дали има отпечатъци от обувки. Те, разбира се, бяха навсякъде. Намерих празно пластмасово кошче за боклук. После се натъкнах и на две монети. Наведох се да ги разгледам по-отблизо. Едната беше германска марка. Не знаех каква е другата, не докоснах нищо.