Запалих двигателя и се преместих пред входа на хотела.
— Дороти — казах, — по-себичен човек от теб не съм срещала.
30.
Докато се прибера, бе станало почти девет часът и по едно време се притесних, че съм зарязала сестра си в хотела, вместо да я доведа с мен вкъщи. Хич и нямаше да се изненадам, ако тя се бе върнала в кръчмата отсреща. Там сто на сто щяха да се намерят самотни мъже, които да позабавлява.
Проверих съобщенията на телефонния секретар и се ядосах, че вместо да предадат защо ме търсят, и седмината, които бяха звънили, са затворили. Репортерите не обичаха да оставят съобщения дори на телефонния секретар в службата, понеже така ми предоставяха възможността да не ги потърся. Чух, че пред къщата се затваря врата на автомобил, и дори ми мина през ума, че сигурно е Дороти, но когато погледнах през прозореца, видях отдалечаващо се такси и Луси, която точно в този момент натисна звънеца.
Носеше малък куфар и сак, които остави в антрето, после затвори вратата, но не ме прегърна. Върху лявата й буза се открояваше голяма синина, около нея имаше още няколко по-малки, които вече избледняваха по краищата. Бях се нагледала на рани като тази и знаех, че някой е фраснал с все сила Луси.
— Мразя я — подхвана тя и се втренчи в мен, сякаш аз съм виновна. — Кой й е казвал да идва? Да не би ти?
— Знаеш, че за нищо на света не бих го направила — уверих я аз. — Влизай де. Ела да поговорим. Имаме да си казваме много неща. Божичко, вече си мислех, че няма да те видя никога повече.
Накарах я да седне пред огъня и метнах още една цепеница. Луси изглеждаше ужасно. Имаше тъмни кръгове под очите, дънките и пуловерът й висяха като на закачалка, кестеняворижата й коса падаше върху лицето й. Тя вдигна крак върху масичката и махна от глезена си кобура и пистолета.
— Има ли нещо за пиене в тая къща? — попита ме. — Бърбън или друго. Отзад в таксито беше кански студ, прозорецът не се затваряше. Премръзнала съм до кости. Виж ми ръцете.
Тя ми ги показа. Ноктите се синееха. Стиснах ги между дланите си. Приближих се до нея на канапето и пак я прегърнах. Беше тъничка като вейка.
— Къде са се дянали всичките ти мускули? — опитах се да я разсмея.
— Напоследък не се храня особено… — вторачи се тя в огъня.
— Какво, да не би храната в Маями да се е свършила?
Луси не се усмихна.
— Толкова ли беше наложително майка ми да се изтърсва тук? Защо най-после не ме остави на мира? Откакто се помня, не прави нищо друго, освен да ме занимава с мъже, мъже, мъже — проплака момичето. — Да се перчи с ония смотаняци, своите любовници, а аз си нямах никого. Всъщност и те си нямат никого, само че не го знаят.
— Винаги си имала мен.
Луси вдигна косата от очите си, сякаш не ме е чула.
— Знаеш ли какви ги забърка в болницата?
— Как е разбрала къде да те намери?
Исках да получа отговор първо на този въпрос и племенницата ми бе наясно защо я питам.
— Защото ми се води рождена майка — подметна тя ехидно. — И защото знае коя е Джо. Издирила, моля ти се, родителите й в Ричмънд и научила всичко от игла до конец, понеже нали я знаеш, умее да ти вади душата с памук и всички я мислят за много симпатична и добричка. Та Сандърсови й казали коя е стаята на Джо и тя се изтърси днес сутринта в болницата. Дори не подозирах, че е тук, седях си в чакалнята, а тя, представяш ли си, изниква като някаква примадона. — Луси свиваше ръка в юмрук, сетне пак я отпускаше, сякаш пръстите й са схванати. — И после знаеш ли? — продължи тя. — Започна да се прави на много загрижена за Сандърсови. Носи им кафе, сандвичи, обсипва ги със своите философски бисери. А ония като се разбъбриха, не ти е работа, мен изобщо не ме забелязват, сякаш ме няма, а после майка ми пристига при мен, потупва ме по ръката и разправя: „Днес при Джо няма свиждане“. Идеше ми да й откъсна главата, питам я коя е, че да ми говори така, а тя, моля ти се, ми разправя, че Сандърсови я били помолили да ми предаде, понеже не искали, видите ли, да засягат чувствата ми. Станах и им тръшнах вратата под носа. Няма да се учудя, ако оная кокошка, майка ми, още виси там.
— Не е там — казах й аз.
Луси се изправи и разръчка огъня с машата. Сякаш в знак на протест от огъня се разлетяха искри.
— Този път прекали. Наистина се оля — рече племенницата ми.