— Точно като Бентън — напомних й едва чуто.
Луси си изтри лицето с ризата. Сякаш изобщо не ме чуваше.
— До гуша ми дойде хората да се предават и да ме зарязват — допълни с разтреперан глас. — Тъкмо когато имам нужда от тях, те, моля ти се, се предават!
— Бентън не се е предал, Луси.
— Продължих да псувам Джо, да крещя, да я млатя където ми падне, да я скубя, повтарях й като курдисана, че ще й тегля куршума. Това я събуди, тя като че дори се ядоса и започна да се брани. Вика ми кубинско курве, храчи в лицето ми кръв, удря ме, а онези кретени се превиват от смях, подсвиркват и се попипват по оная работа.
Луси въздъхна тежко и стисна очи, едвам се крепеше седнала. Отпусна се отстрани на краката ми, а отблясъците от огъня заиграха по волевото й, красиво лице.
— По едно време взе да се съпротивлява не на шега. Бях я стиснала между коленете си толкова силно, та чак се чудя как не съм й изпотрошила ребрата, и докато се дърпахме като куче и котка, й разкъсах ризата. Ония боклуци само това и чакаха — зяпнаха като невидели, а през това време аз се пресегнах към кобура на глезена ми. И като започнах да стрелям. Стрелям напосоки, без да гледам… — Гласът й заглъхна. Надвесих се и я прегърнах. — Нали знаеш, нося разкроени дънки, та да крия под тях зиг зауера. Разправят, че съм изстреляла единайсет пълнителя. Хич и не помня кога съм ги сменяла. Но едно време почерня от агенти и аз се усетих, че влача Джо към вратата. А от главата й като блика една кръв…
Долната й устна затрепери и тя се опита да продължи с глух глас. Но сякаш не беше при мен. Сякаш отново се бе върнала там и го изживяваше повторно.
— Стрелям. Стрелям. Стрелям. А ръцете ми лепнат от кръвта на Джо. — После изкрещя колкото й глас държи: — Удрях я където ми падне. Още помня пламналата й буза до дланта ми. — Тя погледна ръката си, все едно смяташе, че трябва да я откъсне. — Усещах колко нежна е кожата й. И как отвсякъде руква кръв. Заради мен. Кожата, която бях милвала и бях обичала. Бях я разранила до кръв. И после оръжието, накъдето погледнеш — оръжие и пушек, очите ми смъдят, та се не трае. Като че ми падна перде. Изведнъж всичко приключи, сякаш изобщо не е почвало. Бях убедена, че Джо е мъртва.
Луси оброни глава и се разрида тихо, а аз я загалих по косата.
— Спасила си й живота. Спасила си и своя живот — рекох накрая. — Джо знае какво си направила и защо си постъпила така. Само ще те обикне още повече.
— Този път здравата загазих, лельо Кей — простена Луси отново.
— Ти си герой. Разбра ли!
— Какъв ти герой! Друг път. Толкова ли не проумяваш? В случая не е важно дали съм стреляла, понеже не съм имала друг избор. Не е важно дали Службата за борба с контрабандата ще ме закичи с медал.
Тя приседна, после се изправи. Погледна ме с разгром в очите и с някакво друго чувство, не разбрах какво. Може би покруса. Когато убиха Бентън, Луси с нищо не бе показала, че скърби. Единственото, което видях, беше гняв.
— Куршумът, който извадиха от крака й, е от моя пистолет.
Не знаех какво да кажа.
— Точно аз съм я простреляла, лельо Кей.
— Дори и да…
— Ами ако осакатее за цял живот?… Ако заради мен си провали кариерата?
— Е, в скоро време надали ще скача от хеликоптери — казах аз. — Но ще й мине като на кутре.
— Ами ако съм я обезобразила с юмрука си?
— Чуй ме, Луси — повторих аз. — Ти си й спасила живота. Какво да правим, наложило се е да убиеш двама души, за да я измъкнеш жива. Не си имала избор. Не че си искала.
— Друг път не съм искала — възропта младата жена. — Яд ме е, че не ги избих всичките до крак.
— Казваш го, понеже си разстроена.
— Защо ли не се хвана наемница! — възкликна тя горчиво. — И да изтребя до един всички убийци, изнасилвачи, автокрадци, педофили, наркотрафиканти, цялата измет! Само ми звънваш, и съм готова!
— С убийства няма да върнеш Бентън.
Но тя пак като че не ме чу.
— Ако беше жив, той не би искал да се чувстваш така — натъртих аз.
Иззвъня телефонът.
— Той не те е изоставил, Луси. Не му се сърди, задето е умрял.
Телефонът иззвъня за трети път и Луси не се сдържа. Грабна слушалката, безсилна да прикрие надеждата и страха в очите си. Сърце не ми даваше да й кажа какво ми е съобщил доктор Уърт. Не му беше времето.
— Разбира се, един момент — рече разочарована племенницата ми и докато ми подаваше слушалката, лицето й се сгърчи от още по-силна болка.