— Сега вече знаеш какво е да си нощна смяна — подметна Марино, докато препускаше по заледените улици.
— Отдавна го знам — отвърнах аз.
— Да де, ама разликата между теб и мен е, че сега не си принудена да бъхтиш и нощем. Можеш да пратиш някого и да си седиш на топло у дома. Ти командваш парада.
— Винаги когато Луси има нужда от мен, я зарязвам, Марино.
— Колко пъти да ти повтарям, докторке, че момичето ще ти влезе в положението. Пък и бездруго сигурно ще й се наложи да замине за Вашингтон, за да дава обяснения.
Не му споменах за Дороти. Само щеше да се ядоса.
— Ти преподаваш в Медицинския колеж на Вирджиния. Значи си истинска докторка.
— Хиляди благодарности.
— Толкова ли не можа да идеш при директора на болницата? — попита той и щракна със запалката. — Все пак имаш връзки там, защо не вкара Луси при Джо?
— Докато Джо не е в състояние да взима сама решения, родителите й имат последната дума за свижданията и кой да влиза при нея.
— Набожни селяндури. Хитлеровци с библии.
— Навремето и ти си падаше кон с капаци, Марино — напомних му аз. — Ако не ме лъже паметта, и ти пустосваше как ли не педалите. Дори не искам да повтарям някои от думите, които съм чувала от устата ти.
— Е, не съм говорел сериозно.
На частното летище температурата сигурно беше паднала под нулата и леденият вятър щеше да ме отвее, докато вадех багажа от задната част на пикапа. Посрещнаха ни двама пилоти, които почти не отвориха уста, докато ни водеха към пистата, където самолет марка „Лиърджет“ зареждаше гориво. Върху една от седалките намерих кафяв плик от амбалажна хартия с моето име отгоре и когато самолетът взе да се изкачва в ясната студена нощ, аз угасих осветлението и съм спала чак додето се приземихме на Титърбъроу в щат Ню Джърси.
Към нас, още докато слизахме по металната стълбичка, се плъзна тъмносин автомобил „Експлорър“. Прехвърчаше ситен снежец, който ме жилеше по лицето.
— Ченге — кимна Марино към автомобила, щом то спря при самолета.
— Откъде знаеш?
— Аз знам всичко — подсмихна се той.
Мъжът зад волана беше в дънки и кожено яке, имаше вид на врял и кипял човек, който, както ми се стори, ни се зарадва. Метна багажа в багажника. Марино се качи отпред и двамата начаса се впуснаха в сладки приказки и спомени, понеже мъжът беше от Нюйоркското полицейско управление, където бе работил и Марино. Аз току задремвах и губех нишката на разговора.
— … Адамс от детективския отдел, той ми се обади. Предполагам, че от Интерпол са се свързали най-напред с него. Не знаех, че работят с Адамс.
— Виж ти! — възкликна приглушено Марино с глас, от който човек се унася точно както от бърбън с лед. — Сигурно е някой келеш…
— А, не, свястно момче е…
Пак се унесох, а светлините на града се докосваха до клепачите ми и аз отново усетих как ме изпълва старата болка.
— Една вечер, като се отцепих, не е за разправяне! Ставам на другата сутрин и не знам къде ми е служебната карта. Та тогава ми звънят и…
Бях пътувала със свръхзвуков самолет само веднъж — с Бентън. Помнех тялото му до моето, топлината на гърдите ми, които го докосваха, както седяхме в тесните седалки със сива кожена тапицерия и пиехме френско вино, вторачени в бурканчетата черен хайвер, който нямахме никакво намерение да вкусваме.
Помнех обидите, които си бяхме разменили и които се превърнаха в бясно любене в Лондон, в апартамента на хвърлей място от американското посолство. Дороти може би беше права. Може би наистина вечно умувах и претеглях и не бях открита, каквато ми се искаше да бъда. Но виж, за Бентън грешеше. Той не беше мекотело и любенето ни с него никога не е било вяло.
— Доктор Скарпета! — повика ме някой и ме изтръгна от унеса. — Пристигнахме — оповести мъжът зад волана и ме погледна в огледалото за обратно виждане.
Разтърках лице и сподавих прозявката. Тук духаше още по-силно, беше още по-студено. На гишето на „Ер Франс“ показах билетите и на двамата, понеже не разчитах на Марино — той сто на сто щеше да обърка нещо с билетите и паспортите и дори сигурно щеше да се набута в друга чакалня. Полет номер две беше след около час и половина и още щом седнах в чакалнята, откъдето щяха да ни отведат при конкорда, се почувствах без капчица сили. Очите ми смъдяха. Марино беше в див възторг.