— Виж, моля ти се! — изшушука, но така, че да го чуят всички наоколо. — Барчето им ще се пръсне по шевовете. А онзи симпатяга ей там си пие биричката човекът, нищо че е седем сутринта. — Изтълкува го като боен призив. — Искаш ли нещо? — попита ме той. — Вестник?
— Точно сега пет пари не давам какво става по света — изсумтях колкото да ме остави на мира.
Върна се с две чинии, накамарени със сладки, сирене и сухарчета. Носеше под мишница кутийка „Хайнекен“.
— И знаеш ли — оповести Марино, след като остави закуската си върху масичката до него. — Във Франция сега било, моля ти се, три следобед. — Отвори шумно бирата. — Сипват в шампанското портокалов сок, представяш ли си? И се обзалагам, че ей там седят някакви знаменитости. Жената е със слънчеви очила и всички я зяпат.
Не проявих особен интерес.
— И мъжът с нея ми се вижда известен, прилича ми на Мел Брукс.
— А жената със слънчевите очила прилича ли ти на Банкрофт? — изпелтечих аз.
— Да!
— Значи мъжът наистина е Мел Брукс.
Някои от пътниците, облечени къде-къде по-скъпо от нас, започнаха да ни попоглеждат. Един мъж изшумоли с „Монд“ и отпи от еспресото.
— Виждал съм я в „Градюейт“. Помниш ли? — дърдореше Марино като кречетало.
Вече бях будна и ми идеше да потъна вдън земя.
— Бях се прехласнал по нея. Ами да. Точно като учителката, която ти помага след часовете. И ти се чудиш какво да правиш, стискаш крака и търпиш.
— Ей там, през онзи прозорец, се вижда конкорда — посочих му аз.
— Бре, как така съм си забравил фотоапарата! — затюхка се Марино и пак глътна от бирата.
— Иди потърси, може би ще успееш да си купиш — предложих му аз.
— Мислиш ли, че някъде тук продават от ония фотоапаратчета за еднократна употреба?
— Само френски.
Той се поколеба, после ме изгледа кръвнишки.
— Ей сега се връщам — рече ми.
Иска ли питане, остави си билета и паспорта в джоба на сакото, метнато на облегалката на стола, и когато оповестиха, че предстои да се качим на самолета, аз получих по пейджъра спешно съобщение, че не пускали Марино да се върне в чакалнята. Той бе застанал на гишето с мораво от гняв лице, а до него стоеше човек от охраната.
— Извинявайте — казах аз и връчих на наземната си стюардеса паспорта и билета на Марино. — Хайде да не започваме пътуването по този начин — рекох му, след като влязохме в чакалнята и последвахме другите пътници към самолета.
— Обясних им като човек каква е работата. Големи смотаняци са това, французите. Ако се бяха постарали да понаучат английски, нямаше да забъркват такива каши.
Местата ни бяха едно до друго, но за късмет самолетът не беше пълен и аз се разположих от другата страна на пътеката. Марино го изтълкува като лична обида и се нацупи, докато не му дадох половината си пиле с лимонов сос, реването с ванилов мус и шоколадчетата. Нямам представа колко бири е изгълтал, но час по час ставаше и се провираше по тясната пътека, докато летяхме със скорост, двойно по-голяма от скоростта на звука. В шест и двайсет вечерта бяхме на летище „Шарл де Гол“.
Пред терминала ни чакаше тъмносин мерцедес и Марино се опита да завърже разговор с шофьора, той обаче нито му позволи да седне отпред, нито му обърна внимание. Марино взе да издишва намусено цигарения дим през прозореца, през който нахлуваше студен въздух — виждаха се унили жилищни блокове, нашарени с графити, и цели километри железопътни депа. Накрая пред нас изникнаха очертанията на съвременния град. Великите богове на предприемачеството Херц, Хонда, Текникс и Тошиба ни намигаха във вечерния мрак от своите олимпийски върхове.
— Бре, все едно сме в Чикаго — недоволстваше Марино. — Чувствам се наистина странно.
— От пътуването е.
— Ходил съм на Западното крайбрежие, но не съм се чувствал така.
— Това пътуване е по-тежко — успокоих го аз.
— Според мен е от скоростта — отбеляза Марино. — Помисли само. Надничаш от прозорчето, все едно си в космически кораб, нали така? А отвън — ни хоризонт, ни дявол. На такава височина няма и едно-едничко облаче, въздухът е разреден и не става за дишане, навън е сто градуса под нулата. Ни птици, ни обикновени самолети, нищичко.
При банка „Франс“ един полицай със синьо-бял ситроен на червени ивици бе спрял някакъв смелчага, превишил скоростта. Магазините по булевард „Капюсин“ малко по малко се превърнаха в скъпи-прескъпи бутици за баснословно богатите и аз се сетих, че така и не съм попитала какъв е курсът.