Бях притиснала чело до стената, сякаш се молех, и бях доволна, че в стаята е сумрачно и Марино не вижда мъката ми.
— Не исках да кажа това, докторке. Честен кръст. И аз не знам защо ти ги надрънках тези небивалици.
— Не се притеснявай, всичко е наред.
— Опитвам се само да си изясня положението, понеже нещо не се връзва. — Марино отиде при пепелника и изтръска пепелта. — Не проумявам защо сме тук.
— При всички положения не сме дошли да се караме — вметнах аз.
— Умът ми не го побира — толкова ли не можеха да разменят информация по компютрите или по телефона, както сме правели винаги? Ти разбираш ли нещо?
— Не — отвърнах аз и въздъхнах тежко.
— Та затова ми мина през ума, че Бентън може би… Ами ако са издънили нещо и е трябвало той да свидетелства пред съда, и за да не му навредят, си е сменил самоличността и така нататък? Невинаги знаехме какво разследва. Дори ти не знаеше, понеже той невинаги можеше да ти каже, а и не искаше да ни навреди, като сподели с нас неща, дето не бива да знаем. Особено пък на теб. Не искаше да се притесняваш през цялото време.
Замълчах си.
— Не че се опитвам да ти втълпявам нещо. Просто ми се струва, че не бива да отхвърляме и тази възможност — допълни той недодялано.
— Не, обратното, трябва да я отхвърляме — възразих аз, след като се прокашлях. Беше ми причерняло от мъка. — Самоличността му, Марино, бе установена по безспорен начин. Избий си го от главата, че са измислили как Кари Гретхен го е убила колкото да прикрият следите му за известно време. Толкова ли не виждаш, че това е невъзможно? Бентън е мъртъв, Марино. Мъртъв.
— Ти присъства ли на аутопсията? Видя ли протокола от нея? — знаеше си своето той.
Тленните останки на Бентън бяха откарани в службата на главния съдебен лекар на Филаделфия. И през ум не ми бе минавало да оспорвам заключенията му.
— Не, не си присъствала на аутопсията, а ако беше отишла, щях да те помисля за най-коравосърдечното добиче по белия свят — отсече Марино. — Тоест, не си видяла с очите си нищо. Знаеш само онова, което са ти казали. Не ти го натяквам, но защо да си кривим душата, такава си е голата истина. И откъде знаеш дали някой не се опитва да внуши, че тленните останки са негови. Няма как да го оспориш, след като не си ги и зърнала.
— Налей ми малко уиски — казах му.
32.
Извърнах се към Марино, все така облегната на стената, сякаш нямах сили да се задържа на крака.
— Майко мила, видя ли колко струва тук едно уиски, цяло състояние! — изцъка Марино, след като затвори вратата на минибарчето.
— Чудо голямо.
— Но карай, сигурно е за сметка на Интерпол — отсъди той.
— И ми се пуши — добавих.
Той ми запали едно „Марлборо“ и след първото всмукване усетих как димът ме удря в гърдите. Марино ми връчи чаша чисто малцово уиски с лед, в другата ръка държеше бира „Бек“.
— Мисълта ми е — рече в обобщение Марино, — че щом Интерпол е в състояние да организира тайничко всичко с електронните билети и лъскавите хотели, и конкордите, а ние и досега не сме видели човек, който да е разговарял с онези приятелчета, защо тогава си толкова сигурна, че те не са инсценирали и всичко останало?
— Не могат да инсценират да го убие една психопатка — натъртих аз.
— Могат, могат, и още как! Я ги виж колко точно си подбират времето. — Той издиша дима и отпи огромна глътка бира. — Всичко, докторке, може да бъде инсценирано, от мен да го знаеш.
— ДНК пробите обаче съвпадат…
Но млъкнах насред изречението. Тези думи пробудиха у мен чувства, които дълго бях потискала.
— И откъде си сигурна, че протоколът също не е бил подправен?
— Престани!
Ала бирата бе помела и малкото задръжки, които Марино имаше, и той не можеше да се спре, продължаваше с все по-невероятните си догадки, умозаключения и мечти. Гласът му сякаш се отдалечаваше и ставаше все по-глух и по-глух. Прониза ме тръпка. В душата ми припламна надеждица. Ужасно ми се искаше всичките му небивалици да са истина.
В пет сутринта още спях с дрехите на дивана. Главата ме болеше така, че щеше да се пръсне. Дъхът ми вонеше на тютюн и алкохол. Взех си един душ и дълго гледах телефона до леглото. При мисълта какво съм си наумила ме прониза паника. И аз не знаех какво да правя.
Във Филаделфия наближаваше полунощ, аз обаче оставих съобщение на доктор Ванс Харстън, главния съдебен лекар. Пратих и номера на факса в хотелската стая и сложих отвън на вратата табелката „Не влизай“. Срещнахме се с Марино в коридора и аз с половин уста промърморих едно „добро утро“.