Марино стоеше при входа на контейнера, но на мен ми се струваше, че е на цял километър.
— Ключът от колата ми е в куфарчето — провикнах се през хирургическата маска.
— Е, и? — рече той и надзърна вътре.
— Донеси ми, ако обичаш, „Лума-лайт“-а. А също фиброоптичната приставка и разклонителя. Помоли господин Шоу да ти помогне да намериш контакт. Внимавай да е заземен.
— Дадено, шефе! — каза той.
4.
„Лума-лайт“-ът представлява високочестотна дъгова лампа, която излъчва петнайсет вата светлинна енергия при 450 нанометра с двайсетнанометрова честотна лента. Открива телесни течности, например кръв или сперма, както и наркотици, пръстови отпечатъци, най-различни улики и какви ли не неочаквани изненади, каквито не ще видиш с невъоръжено око.
Шоу намери в склада контакт и аз пъхнах крачетата на поставката на „Лума-лайт“ в найлонови пликове, да не би да прехвърля на местопрестъплението нещо от другаде. Дъговата лампа прилича на домашен прожекционен апарат; внесох я в контейнера, сложих я върху един от кашоните, нагласих обектива и чак тогава я включих към електрическото захранване.
Докато чаках лампата да загрее, при мен довтаса и Марино — носеше очилата с кехлибарени стъкла, с които да се предпазваме от ярката светлина. Мухите ставаха все повече и повече. Блъскаха се като пияни в нас и ни бръмчаха силно в ушите.
— Дявол ги взел тия гадини! — изруга Марино и замахна с все сила напосоки.
Забелязах, че не си е сложил гащеризон, само е надянал предпазни обувки и ръкавици.
— С тези дрехи ли ще се прибереш у вас? — попитах го.
— Имам в багажника още една униформа. В случай че се накапя с нещо.
— В случай че се накапел, моля ви се — засмях се и си погледнах часовника. — Разполагаме с още една минута.
— Забеляза ли как Андерсън се изниза като мокра връв? Знаех си, че ще стане така, още щом разбрах, че са дали разследването на нея. Но не предполагах, че ще се домъкне сама. Странна работа, дума да няма!
— Как, по дяволите, изобщо е станала следователка в отдел „Убийства“?
— Станала е, понеже играе по свирката на Брей. Шушука се, че дори й карала новата лъскава кола на автомивка, сигурно й остри и моливите и й лъска обувките.
— Готови сме — казах аз.
Започнах огледа с 450-нанометровия филтър, който откриваше всякакви петна. През цветните очила контейнерът отвътре приличаше на непрогледно тъмна пещера, осеяна със светещи сенки във всички оттенъци на жълтото и бялото. Излъчваната синкава светлина открояваше космите по пода и най-различни нишки, точно каквито и очаквах да има в складово помещение, където се държат какви ли не товари и непрекъснато влизат хора. Белите мукавени кашони светеха в белезникаво, досущ месечина.
Влязох с дъговата лампа по-навътре в контейнера. Телесните течности не светеха, а трупът наподобяваше тъмна грамада, стоварена в ъгъла.
— Ако е умрял от естествена смърт — подхвана Марино, — защо седи така с ръце върху скута, все едно е на черква?
— Ако е умрял от задушаване, обезводняване или премръзване, е издъхнал именно в седнало положение.
— Надали е умрял от естествена смърт.
— Казах само, че е възможно. Тук вече няма много място. Я ми подай фиброоптиката.
Марино тръгна към мен, като се блъскаше в кашоните.
— Махни очилата — посъветвах го, защото през тях не се виждаше нищо друго, освен силната светлина, а сега тя не бе насочена към него.
— А, не, още ми е мил животът — отсече той. — Чувал съм, че било достатъчно да погледнеш и за миг светлината без очила и край. Катаракта, рак, всички страхотии накуп.
— Да не говорим пък, че ще се вкамениш.
— Моля?
— Марино! Внимавай!
Той се блъсна в мен и после не знам какво точно стана, само чух как кашоните падат — Марино също се препъна и насмалко да повлече и мен.
— Марино! — възкликнах уплашено — не можех да се ориентирам. — Марино!
Изключих дъговата лампа и махнах очилата, за да виждам.
— Да ти се не види, копелдак с копелдак! — провикна се той, сякаш го е ухапала змия.
Лежеше възнак на пода и се мъчеше да отмести кашоните, паднали отгоре му. Пластмасовото кошче за боклук бе политнало във въздуха. Приклекнах и се надвесих над Марино.