— Не е много любезно, Марино, да ми подмяташ, че да си мой подчинен е най-ужасното нещо, сполитало те някога в живота.
— Е, сигурно няма да е най-ужасното, но почти.
33.
Сградата, където се помещава седалището на Интерпол, се възправя самотно на улица „Парк дьо ла Тет д’Ор“. Наподобява крепост с притихнали езерца и стъкло, и човек по нищо не разбира какво е предназначението й. Бях сигурна, че който минава с автомобила си покрай нея, изобщо не се досеща какво става вътре. Нямаше табела с името на обточената с чинари улица, където се намираше, и ако човек не знаеше къде отива, за нищо на света нямаше да се оправи. И пред самата врата нямаше табела „Интерпол“. Всъщност нямаше никакви табели.
Сателитните чинии, антените, бетонните заграждения и камерите почти не се забелязваха, острата като бръснач метална ограда с бодлива тел в горния край бе добре прикрита със зеленина. Секретариатът на единствената международна полицейска организация излъчваше мълком просвещение и мир; хората, които работеха вътре, преспокойно можеха да наблюдават какво става навън, докато отвън бе невъзможно да надзърнеш вътре. В студената свъсена утрин малката елха на покрива иронично сваляше шапка, за да приветства наближаващите празници.
Не видях никого, затова натиснах звънеца на домофона пред входната врата, за да съобщя, че сме пристигнали. Някой ни помоли да се представим, обясних кои сме и чух как ключалката щраква и се отваря. Тръгнахме с Марино по тротоар, водещ към ниска сграда, където се отвори поредната заключена врата и ни посрещна пазач в костюм и вратовръзка, толкова як, че преспокойно можеше да сграбчи Марино и да го запокити обратно чак до Париж. Зад армираното стъкло седеше втори пазач, който приплъзна чекмедженце — пуснахме там паспортите си и срещу тях получихме ламинирани временни пропуски. Личните ни вещи бяха проверени с рентген, а човекът от охраната, който ни посрещна, обясни по-скоро с жестове, отколкото с думи да сме минели през високата чак до тавана прозрачна пневматична рамка. Подчиних се, едва ли не очаквах да бъда всмукана нанякъде, и огънатата плексигласова врата се затвори подире ми. Втора врата ме изплю от другата страна, след като бях огледана до последната молекулка.
— Ама какви са тия дивотии? Да не сме се озовали в „Стар Трек“? — подвикна Марино, след като провериха и него. — Ами ако от това се хваща рак? И на мъжете престане да им става?
— Млъквай — опитах се да го усмиря аз.
Чакахме сякаш цяла вечност, докато по топлата връзка между пропуска и основната сграда се появи човек, какъвто изобщо не бях очаквала да видя тук. Вървеше напето, като млад спортист, беше с тъмнокафяв фланелен костюм, а тялото му, както личеше, беше като излято. Носеше снежнобяла риза и вратовръзка в кафеникаво, зелено и синьо на „Ермес“ и когато се здрависа с нас, мярнах върху ръката му златен часовник.
— Джей Тали — представи се той. — Извинявайте, че ви накарах да чакате.
Очите му с цвят на лешник сякаш ме пронизаха и разгадаха и най-съкровените ми тайни, а смуглото му лице бе направо изумително и аз веднага разбрах що за стока е това конте, понеже всички мъже с такава външност са един дол дренки. Видях, че не е станал симпатичен и на Марино.
— Разговаряхме по телефона — обясни ми нашият домакин, все едно не помнех.
— И оттогава не съм мигнала — рекох, безсилна да откъсна очи от него.
— Заповядайте, елате. Насам.
Марино ме изгледа и започна да жестикулира зад гърба му, както правеше винаги, решеше ли, че някой е обратен. Тали беше широкоплещест. Имаше съвършения профил на римски бог, устните му бяха чувствени, брадичката — волева.
Помъчих се да отклоня мислите си от красивото му лице, учудена, че мъжът е толкова млад. Мнозина драпаха за постове в чужбина, затова и на такава работа пращаха агенти с опит и висок чин, докато Тали очевидно нямаше и трийсет. Заведе ни във висок цели четири етажа мраморен атруим, насред който се виждаше лъскава мозайка с изображение на света, окъпано в светлина. Дори асансьорите бяха стъклени.
Минахме през още няколко врати с електронни ключалки и звънци, и комбинации, и камери, следящи всяко наше движение, и накрая се озовахме на третия етаж. Имах чувството, че съм попаднала в кристална сфера. Тали явно беше в стихията си. Бях заслепена, стана ми неприятно, понеже не бях дошла тук по своя воля и не се чувствах господарка на положението.
— А там горе какво има? — посочи Марино, самото въплъщение на любезността.