— Тук грешите — прекъсна го Миро. — Върколака наистина е много умен. Имал си е причини да ни съобщи прякора си в едно писмо.
— Писмо до кого? — поиска да узнае Марино.
— До мен — отговори Тали.
— И кога сте го получили? — включих се и аз.
— Преди около година. След като извърши четвъртото убийство.
Той отвори кутията с досието и извади писмо, сложено в найлонова папка. Връчи ми го, като ме докосна с пръсти. Писмото беше на френски. Познах почерка: същите квадратни, почти печатни букви, които бях видяла върху кашона в контейнера. В горния край на листа бе отпечатано женско име, хартията бе оцапана с кръв.
— В писмото се казва — започна да превежда Тали, — „За греховете на едного ще умрат всички. Върколака“. Листът е с името на жертвата, това е нейната кръв. Ала онова, което навремето ме смая, бе откъде той знае, че аз участвам в разследването. Всичко това ни доближава до хипотеза, обясняваща защо вие сте тук. Имаме основания да смятаме, че убиецът е от влиятелно семейство, че е син на хора, които знаят прекрасно какви ги върши и правят всичко възможно той да не бъде заловен. Не непременно защото много държат на него, а по-скоро защото бранят със зъби и нокти себе си.
— До такава степен, че да го натоварят на контейнер? — възкликнах аз. — Мъртъв, без документи за самоличност на хиляди километри от Париж, понеже им е дошло до гуша от него?
Миро се взря в мен и се намести на фотьойла, при което се чу как кожата пука, а после извади сребърна писалка.
— Вероятно не — отговори ми Тали. — Първоначално и ние си помислихме това, понеже всичко около мъртвеца в Ричмънд водеше към убиеца: кашонът с написаното върху него „Върколака“, описанието, доколкото то изобщо е било възможно, на трупа. Скъпите дрехи. Но когато ни предоставихте допълнителната информация за татуировката с, цитирам, „жълти очи, които вероятно са променени в опит да изглеждат по-малки…“
— Бре, бре, бре! — прекъсна го Марино. — Нима твърдите, че тоя Върколак има татуировка с жълти очи?
— Не — отвърна Тали. — Твърдим, че такава татуировка е имал брат му.
— Имал ли? Защо в минало време? — поинтересувах се аз.
— Ще стигнем и до това и тогава може би ще разберете защо племенницата ви е свързана косвено със случая — каза Тали и отново ме хвърли в смут. — Чували ли сте за международната престъпна организация, която наричаме „Картел 165“?
— Мили боже! — ахнах аз.
— Името идва от това, че както личи, хората в него си падат много по патроните „Спиър“, или „Златната точка“, с тегло 165 грана — поясни Тали. — Те търгуват на черно с тези патрони. Зареждат оръжието си само с тях и затова веднага знаем кога имат пръст в някое престъпление — разбираме по патроните „Златната точка“, които откриваме на местопрестъплението.
Сетих се, че сме намерили такъв патрон и в „Куик Кеъри“.
— След като ни изпратихте информация за убийството на Ким Луонг — и слава богу, че го направихте — картинката се изясни — продължи Тали.
После се намеси и Миро.
— Всички членове на картела имат еднаква татуировка: две яркожълти точки.
Той ги нарисува върху лист от бележник. Бяха с размерите на десетцентова монета.
— Символ за членството в тази могъща престъпна организация и напомняне, че влезеш ли веднъж в нея, няма излизане до гроб, понеже е невъзможно да заличиш татуировката. Единственият начин да напуснеш „Картел 165“ е да умреш.
— А също да направиш златните точки по-малки и да ги превърнеш в очи. В малки очи на кукумявка — бързо и просто. А после да се изнесеш на място, където никой няма да се сети да те търси.
— Например да идеш в някое междинно пристанище, да речем, в Ричмънд, щата Вирджиния — добави Тали.
— Точно така — кимна Миро.
— Но защо? — възкликна Марино. — Какво му е станало на този хубостник, та изведнъж се е уплашил и си е плюл на петите? Какво е извършил?
— Тръгнал е срещу картела — отговори Тали. — С други думи, предал е семейството си. Според нас мъртвецът във вашата морга е Тома Шандон — обърна се той към мен. — Баща му е Кръстника на „Картел 165“. Тома е допуснал малката грешка да реши сам да търгува с дрога и оръжие и да тръгне срещу семейството.
— Имайте предвид — уточни Миро, — че родът Шандон живее още от XVII век на остров Сен Луи, един от най-старите и заможни квартали в Париж. Жителите му се наричат луизианци и са баснословно богати — каймакът на обществото. Мнозина не смятат острова за част от Париж, макар и той да е разположен насред Сена, в сърцето на града. Балзак, Волтер, Бодлер, Сезан — изброи той — са само някои от прочутите му жители. Тъкмо там родът Шандон се укрива зад благородната фасада, зад привидната си филантропия и високопоставеност в политиката, докато всъщност ръководи един от най-големите и най-кървавите картели в организираната престъпност в световен мащаб.