— Все ни се изплъзват. Не можем да ги хванем и туйто — оплака се Тали. — С ваша помощ може би най-сетне ще успеем.
— Но как? — попитах, макар и да не исках да си имам вземане-даване с това престъпно семейство.
— Като начало, с доказателства. Трябва да докажем, че трупът е на Тома. Аз лично изобщо не се съмнявам. Но колкото и да ни се усложнява животът, ние, хората, които се борим с престъпността, трябва да спазваме всички изисквания на закона — усмихна ми се той.
— ДНК, пръстови отпечатъци, видеофилми? Разполагаме ли с нещо, с което да сравняваме? — поинтересува се, макар и да знаех какъв ще е отговорът.
— Професионалните престъпници внимават много да не оставят веществени улики — отбеляза Миро.
— Не сме открили нищо — потвърди и Тали. — И тук се появява Върколака. Неговата ДНК трябва да е същата като на брат му.
— И какво, нима смятате да пуснем обява във вестника с молба Върколака да намине, за да даде кръв за изследване? — тросна се Марино, който се вкисваше все повече.
— Ето какво според нас вероятно се е случило — продължи Тали, без да му обръща внимание. — На двайсет и трети този ноември, само два дни, преди „Сириус“ да отплава за Ричмънд, мъжът, представящ се за Върколака, направи последния си — поне доколкото ни е известно — опит за убийство в Париж. Забележете, казвам опит. Жената се е отървала на косъм. Било е към осем и половина вечерта — взе да излага той случилото се. — На вратата й се почукало. Тя отворила и видяла отпред някакъв мъж. Бил вежлив и мил, изглеждал много възпитан и както ни разказа тя, ако не я лъжела паметта, бил облечен в елегантно тъмно дълго палто, може би кожено, с тъмен шал около врата. Обяснил, че бил претърпял лека катастрофа и помолил да звънне от телефона й на полицията. Бил много убедителен. Жената тъкмо понечила да го пусне вътре, когато мъжът й извикал нещо от съседната стая и непознатият начаса побягнал.
— Добре ли го е видяла? — попита Марино.
— Палто, шал, може би и шапка. Беше почти сигурна, че ръцете му са били в джобовете и че той се е бил сгърбил, за да не му е толкова студено — продължи Тали. — Жената не е видяла лицето му, понеже е било тъмно. Като цяло, останала е с впечатлението, че е мил, възпитан господин. — Известно време Тали мълча. — Още кафе? Вода? — попита всички, макар че гледаше мен.
Забелязах, че дясното му ухо е продупчено. Видях мъничката диамантена обичка чак сега, когато той се наведе да ми напълни чашата и диамантчето проблесна на светлината.
— Два дни след опита за убийство, на двайсет и шести ноември, от Антверпен трябвало да потегли „Сириус“, както и друг кораб — „Ексъдъс“, който плава под марокански флаг и редовно превозва до Европа фосфат — продължи разказа си Тали, след като отново седна на стола. — Но Тома Шандон го отклонил от маршрута му и така в крайна сметка „Ексъдъс“ се озовал в Маями, натъпкан до пръсване с какви ли не оръжия и експлозиви, скрити вътре в чувалите с фосфат. Знаехме в какво се е забъркал и вие вероятно вече виждате връзката със Службата за борба с контрабандата? И с акцията, възложена на племенницата ви? Това е само една от многото далавери и престъпни дейности на Тома.
— И, доколкото схващам, семейството е надушило каква е работата — отбеляза Марино.
— Смятаме, че дълго време се е измъквал сух от водата — използвал е заобиколни маршрути, подправял е пътните листове — отвърна Тали. — На уличен жаргон на това му се вика далавера. В правото то се нарича престъпна дейност. В семейство Шандон е равнозначно на самоубийство. Не знаем какво точно се е случило, но очевидно е станало нещо, понеже очаквахме и Тома да е на борда на „Ексъдъс“, а него го нямаше. И защо, интересно, не е бил на кораба? — попита Тали така, сякаш това е риторичен въпрос. — Понеже е разбрал, че са го надушили. Променил е татуировката. Избрал е междинно пристанище, където е малко вероятно някой да го потърси. — Тали ме погледна. — Добре е избрал Ричмънд. В Съединените щати са останали малко междинни пристанища, а между Ричмънд и Антверпен непрекъснато сноват кораби.
— И така Тома, представяйки се под чуждо име… — впуснах се в догадки аз.