Секретарката натисна едно от копчетата върху телефона.
— Там ли сте, господин Арвен? — попита тя някого. — Да ви свържа ли?
Миро й кимна. Върна се в кабинета си и затвори тихо вратата.
— Едва ли сте ни викали от толкова далеч само да ми покажете досието — рекох на Тали, докато той ни водеше през лабиринта от коридори.
— Нека ви покажа още нещо.
Завихме зад един от ъглите и се озовахме в страховита галерия от мъртви лица.
— Трупове с неустановена самоличност — поясни Тали.
Огромните снимки бяха едрозърнести, черно-бели и до тях имаше и пръстови отпечатъци, и други отличителни белези. Цялата информация бе на английски, френски, испански и арабски — от сто километра си личеше, че повечето безименни лица са на хора, които не са издъхнали мирно и кротко в постелята.
— Познахте ли го вашия? — посочи Тали последната снимка.
За щастие от нея не ни гледаше изкривеното лице на моя труп с неустановена самоличност, имаше само скучен зъболекарски картон, пръстови отпечатъци и описание.
— Ако не броим тези снимки и данните към тях, Интерпол не работи с документи — поясни Тали, после ни заведе при асансьорите. — Досиетата са вкарвани чрез скенер в базата данни, където ги държим известно време и после ги трием.
Той натисна копчето за първия етаж.
— Дано някой не ви набута вирус — отбеляза Марино.
Тали се усмихна.
Над входа на кафенето се мъдреха герб и свиреп месингов орел, които сякаш бдяха над всичко наоколо. На масите вътре седяха стотици мъже и жени в официални дрехи, все полицаи, стекли се от всички кътчета на света, за да се борят с организираната престъпност във всичките й проявления, като се почне от откраднатите кредитни карти и фалшифицираните номера върху документи на американски банки и се стигне до незаконната търговия с кокаин в Африка. Ние с Тали си взехме печено пиле, Марино предпочете запечените на скара свински ребърца.
Седнахме на маса в ъгъла.
— Генералният секретар обикновено не се занимава пряко с тези неща — съобщи ни Тали. — Така че се досещате какво значение отдава на случая.
— Сигурно се очаква да сме поласкани — подметна Марино.
Младежът отряза малко от пилето и вдигна късчето с вилицата.
— Не искам да се подвеждаме от желанието трупът с неустановена самоличност наистина да е на Тома Шандон — продължи той.
— Да, голям конфуз ще бъде, ако изтриете данните от компютъра и после се окаже, че онзи синковец си е жив и здрав, а вашият Върколак пак си се вихри и продължава да убива. И че няма никаква връзка между двамата — отбеляза Марино. — Стане ли това, Интерпол сигурно няма да си получи някои от членските вноски.
— Тук не става въпрос за членски вноски, капитан Марино — възрази Тали и го изгледа накриво. — Знам, през кариерата си сте разрешили наистина много трудни случаи. Наясно сте колко трудоемка е тази работа. Искаме да освободим хората, за да се заемат с други случаи. Искаме да изобличим типовете, прикриващи този боклук. Искаме да им видим веднъж завинаги сметката. — Той избута таблата още преди да е доял пилето. Извади от вътрешния джоб на сакото пакет цигари. — Това й е хубавото на Европа — усмихна се младежът. — Тук човек може да си пуши на воля. Вредно е за здравето, но поне не те гледат на кръв.
— Нека все пак ви попитам — не мирясваше Марино. — Щом не става въпрос за членските вноски, кой плаща целия масраф? Лиърджетите, конкордите, тежкарските хотели, да не говорим пък за такситата марка „Мерцедес“?
— Тук доста таксита са мерцедеси.
— Ние си предпочитаме нашите очукани шевролети и фордове — подметна жлъчно Марино. — Нали знаете, мило ни е родното, американското.
— Интерпол рядко осигурява лиърджети и скъпи хотели — възрази домакинът ни.
— А кой тогава плаща?
— По-добре питайте сенатор Лорд — отвърна Тали. — Но нека ви напомня нещо. Организираната престъпност съществува, за да трупа пари и тези пари в голямата си част идват от почтени хора, от почтени фирми и предприятия, които хвърлят не по-малко усилия от нас да изтласкат от бизнеса престъпните картели.