— Дънките, в които бе облечен мъжът с неустановената самоличност, му бяха възшироки в кръста — спомних си аз.
— Теглото на Тома често се е променяло. Той все се е опитвал да отслабне, бил е ужасно суетен. Така че знае ли човек? — сви рамене младежът. — Едно обаче е сигурно: ако така нареченият му брат наистина е толкова странен, той надали ходи сам да пазарува.
— Нима наистина смятате, че този човек се прибира след поредната касапница, която е устроил, и майката и бащата се запретват да му перат окървавените дрехи и го укриват?
— Някой го укрива и пази — повтори той. — Затова и разследването на тези убийства в Париж спира пред вратите на моргата. Ние знаем само онова, което ви показахме, и нямаме представа какво става отвъд тези врати.
— Съдията ли?
— Някой с голямо влияние. Могат да бъдат много хора.
— А как сте се добрали до протоколите от аутопсиите?
— По обичайния път — отвърна той. — Изискахме делата от парижката полиция. И получихме онова, което видяхте. Нито едно от веществените доказателства не е отишло за изследване в лабораториите, Кей. Няма заподозрени. Няма обвинени, няма заведени дела. Нищо, ако не броим това, че семейството вероятно се е поуморило да укрива своя син психопат. Той не само им създава главоболия, но и ги прави уязвими.
— Ако докажете, че Върколака е син на Шандонови, как това ще ви помогне да притиснете до стената „Картел 165“?
— Първо, надяваме се Върколака да проговори. Да предположим, че го обвиним за серията убийства, най-вече за убийството във Вирджиния… Тогава вече ще си поразчистим пътя — усмихна се той. — Установим ли самоличността на синовете на господин Шандон, вероятно ще имаме основания да направим обиск в красивата му триетажна къща на остров Сен Луи, а също и в офисите му, да прегледаме товарителниците и другите документи…
— Но първо трябва да заловим Върколака — уточних аз.
— Длъжни сме да го заловим. — Той се вторачи в мен и дълго ме гледа в очите. — Трябва на всяка цена да докажем, Кей, че убиецът е брат на Тома. — Поднесе ми пакета с цигари. Не го докоснах. — Вие може би сте последната ни надежда — добави младежът. — Досега не сме имали по-добра възможност.
— Ние с Марино вероятно ще се изложим на сериозна опасност, ако се забъркаме в тази каша — казах аз.
— Полицията няма право да влиза в парижката морга и да задава въпроси — поясни Тали. — Дори полицаите под прикритие. А камо ли някой от Интерпол.
— Но защо? Защо да нямате право?
— Защото съдебната лекарка, работила по случаите, ще откаже да разговаря с нас. Няма доверие на никого и аз я разбирам. Но доколкото схващам, на вас се доверява.
Не казах нищо.
— След всичко, което се случи на Луси и Джо, сигурно имате подбуди да го направите.
— Не намесвайте тях, не е честно.
— Честно е, Кей. Тези хора нямат милост. Опитаха се да пръснат главата на вашата племенница. Опитаха се дори да я взривят. А това за вас не е абстракция, нали?
— Насилието никога не е абстракция за мен — отвърнах, усетила как плуввам в студена пот.
— Но е различно, когато пострада човек, когото обичаш — възрази Тали. — Нали?
— Не ми обяснявайте как се чувствам.
— Абстракция или не, човек усеща жестокото ледено менгеме на насилието, премазало близък, любим човек — знаеше си своето Тали. — Нима ще допуснете тези копелдаци да погубят още хора. Ваш дълг е да го направите. На Луси й се размина на косъм.
— Би трябвало сега да съм вкъщи с нея — казах аз.
— Тук ще й помогнете повече. И на нея, и на Джо.
— Не е нужно вие да ми казвате кое е най-добро за моята племенница и за приятелката й. А и за самата мен.
— Ние смятаме Луси за един от най-кадърните ни агенти. За нас тя не е вашата племенница.
— Сигурно трябва да съм горда.
— При всички положения.
Той насочи поглед към врата ми. Усетих очите му като лек повей на вятъра, докоснал единствено мен. После се втренчи в дланите ми.