— Не мърдай — разпоредих се. — Стига си се гърчил, нека първо проверим дали всичко си е на мястото.
— Божичко! Ами сега! Цялата тая гадост полепна по мен! — изкрещя той паникьосан.
— Боли ли те някъде?
— Майко мила, драйфа ми се. Божке ле!
Скочи на крака и закрета към изхода, като пътем събаряше още и още кашони. Чух го как повръща. Изпъшка и повърна още веднъж.
— Сега ще ти олекне — успокоих го.
Той смъкна с рязко движение бялата риза — пак запъшка и се задави, докато изхлузваше ръкавите. Остана по фланелка, а униформената риза намачка на топка и я запокити вън от контейнера.
— Ами ако тоя хубостник е болен от СПИН? — завайка се Марино и гласът му отекна като среднощна камбана.
— Не бой се, няма да пипнеш СПИН точно от този тук — рекох му.
— Ох, ще си изповръщам червата — задави се пак той.
— Мога да приключа и сама, Марино — казах му.
— Чакай малко, ей сега ще се оправя.
— Я намери някъде душ.
— И само да си посмяла да ме издадеш — предупреди ме той. Досетих се, че има предвид Андерсън. — Знаеш ли, с този фотоапарат можеш да изкараш добри пари.
— Не се и съмнявам.
— Какво ли ще направят със снимките?
— Дали санитарите са дошли с колата да вдигнат трупа? — попитах го.
Той извади преносимата радиостанция.
— Божичко! — пак се задави Марино.
Избърса с припрени движения радиостанцията отпред о крачола на панталона, задави се, изхрачи се и се изплю.
— Тук патрул номер девет — каза на въздуха, като държеше радиостанцията на цели две педи разстояние.
Днес в диспечерския пункт дежурна беше жена. Долових в гласа й сърдечност и се изненадах. Диспечерите и телефонистките в полицията почти винаги запазваха самообладание и не проявяваха чувства, колкото и спешен да беше случаят.
— Сто и пет, Рене Андерсън — рече Марино. — Не й знам номера. Предай й, че ще й бъдем признателни, ако прати ония с колата да вдигнат трупа.
— Знаете ли от коя служба е колата?
— Ей, докторке — провикна се Марино. — Как се казва службата?
— Общ транспорт.
Марино съобщи името и допълни:
— Ало, ако Андерсън случайно е сто и две, сто и десет или сто и седем, или ако трябва ние да я стотваме, обадете ми се.
Цяла гмеж ченгета се включиха начаса и огласиха всичко наоколо със смях.
— Сто и четири — рече диспечерката.
— Какво толкова им каза, че получи такива овации? Знам, че десет седем вече не е на работа, но останалото не го разбрах.
— Казах й да ми съобщи, ако Андерсън е със слаб сигнал или дава свободно, та да се облажим и ние.
— Нищо чудно, че не може да те гледа.
— Остави я тая пикла.
— Да знаеш случайно какво е станало с оптичния кабел? — попитах го.
— Беше в ръката ми — отвърна той.
Намерих кабела на мястото, където Марино беше паднал и бе прекатурил кашоните.
— Ами ако е болен от СПИН? — заповтаря си той пак като курдисан.
— Ако си решил непременно да се тръшкаш за нещо, по-добре го прави за грамнегативните бактерии. Или за грампозитивните. Или Clostridia. Или стреп. В случай че имаш отворена рана, а доколкото знам, нямаш такава.
Прикачих единия край на кабела към стойката, а другия — към лампата, и затегнах гайките. Марино изобщо не ме слушаше.
— Божичко, ами ако взема да се заразя! Ще си тегля куршума, така да знаеш!
— Няма да се заразиш от СПИН, Марино — повторих за кой ли път.
Отново включих дъговата лампа. Трябваше да минат поне четири минути, докато загрее.
— Вчера си отрязах една кожичка на нокътя и ми потече кръв. Това не е ли отворена рана?
— Нали си с ръкавици?
— Само ако пипна някоя болест, ще убия на място оная малка мърла, така да знаеш.
Предположих, че говори за Андерсън.
— Ще правя, ще струвам, но и Брей ще се зарази. Все ще намеря начин.
— Млъкни най-после, Марино! — подвикнах.
— Щях да те видя аз, ако беше на мое място.
— Нямаш представа колко често ми се е случвало. Какво според теб върша всеки божи ден?
— Със сигурност не се въргаляш в гадории, изтекли от труп!
— Дрън-дрън, гадории!
— Не знаем нищо за тоя негодник. Ами ако в Белгия върлува някаква непозната болест, която ние тук не знаем да лекуваме?
— Мирясай бе, Марино!