— Седнете де — повтори Тали.
От немай-къде се подчиних.
— Ако направите нещо, за което ви помоли доктор Щван, и ви заловят, ще се намесим — натърти Тали. — Точно както се намесихме и с куфара на Марино. Бях сигурен, че е скрил там оръжие.
— И очаквате да ви повярвам? — попитах, без да крия скептицизма си. — Френската полиция, въоръжена с автомати, ме прибира на летището, а аз казвам: „Ама моля ви се, не ме закачайте. Изпълнявам поверителна задача, възложена ми от Интерпол“?
— Не правим нищо повече, освен да ви срещнем с доктор Щван.
— На друг ги разправяйте тия. Знам прекрасно какво правите. И загазя ли, вие ще се държите като всяка друга държавна агенция по света. Ще заявите, че изобщо не ме познавате.
— Никога няма да кажа такова нещо — погледна ме той право в очите, в кафенето бе толкова горещо, че аз едвам си поемах дъх. — Никога няма да кажем подобно нещо, Кей. Сенатор Лорд също. Доверете ми се, моля ви.
— Не мога да ви се доверя.
— Кога искате да се върнете в Париж?
Бях престанала да мисля. Тали ме бе изкарал от равновесие и ме беше вбесил.
— Имате запазени места за влака, който потегля надвечер — напомни ми той. — Но ако искате да останете тук, за през нощта, знам един чудесен малък хотел на улица Бьоф. Казва се „Розовата кула“. Ще ви хареса.
— Не, благодаря — отвърнах аз.
Тали въздъхна, стана от масата и взе и двете табли.
— Къде е Марино? — сетих се аз, че го няма от доста време.
— И аз вече се чудя — отвърна Тали, докато прекосявахме кафенето. — Струва ми се, че не съм му особено симпатичен.
— Това е най-блестящото заключение, до което стигате през целия ден — рекох му.
— Според мен му е неприятно, когато друг мъж ви обръща внимание.
Не знаех как да отговоря. Той плъзна подносите върху поставката.
— Ще се обадите ли? — беше неумолим Тали. — Моля ви!
Стоеше, без да се помръдва насред кафенето и отново ми зададе въпроса, като ме докосна едва ли не закачливо като хлапе по рамото.
— Дано доктор Щван говори английски — казах му аз.
35.
Свързах се със съдебната лекарка и тя ме позна веднага, което потвърди думите на Тали. Очакваше да й звънна и предложи да се срещнем.
— Утре следобед имам лекции в университета — каза ми жената на английски, който очевидно не бе говорила отдавна. — Но можете да наминете сутринта. Идвам на работа в осем.
— В осем и петнайсет удобно ли е?
— Разбира се. Мога ли да ви бъда полезна с нещо, докато сте в Париж? — попита доктор Щван с тон, от който подразбрах, че не е сама.
— Интересува ме как работят съдебните лекари тук — отвърнах в същия дух.
— Мъчим се да се справяме, но невинаги успяваме — рече жената. — Намираме се на хвърлей място от Лионската гара, при Ке дьо ла Рапе. Ако дойдете с кола, можете да спрете при рампата, където разтоварваме труповете. Инак минете през главния вход.
Тали вдигна очи от съобщенията, които бе получил по телефона и които преглеждаше.
— Благодаря — рече ми, след като затворих.
— Къде според вас се запиля Марино? — попитах аз.
Вече се притеснявах. Страх ме беше, че Марино няма да се оправи сам. Изобщо не се съмнявах, че пак си е намерил някого, с когото да се заяжда.
— Може да е отишъл на доста места — отвърна Тали.
Намерихме го долу във фоайето, седеше свъсен като буреносен облак край саксия с палма. Доколкото разбрах, се беше лутал, кажи-речи, по всички етажи и едвам се бе преборил с ключалките и охранителните системи. Накрая бе взел асансьора и бе слязъл на първия етаж, но не си бе направил труда да помоли охраната да го упъти.
Отдавна не го бях виждала толкова сприхав и докато се връщахме с влака в Париж, така се вкисна, че накрая се видях принудена да се преместя на друга седалка и да му обърна гръб. Затворих очи и поспах. После, без да го питам дали иска нещо, отидох във вагон-ресторанта и си взех пепси-кола. Купих си и цигари и щом се върнах, не предложих на Марино нищо.
Но след като влязохме във фоайето на хотела, не издържах.
— Искаш ли да те черпя нещо? — попитах го аз.
— Ще се кача в стаята.
— Какво те прихваща?
— Аз би трябвало да ти задам този въпрос — тросна ми се той.
— Нямам представа за какво ми говориш, Марино. Не се вдетинявай, ела да се поотпуснем в барчето и да помислим какво да правим след цялата каша, в която се набутахме.