— Никъде няма да ходя. Качвам се в стаята си. И не аз, а ти ни набута в тази каша.
Оставих го да се качи сам на асансьора и загледах как вироглавото му лице се скрива зад затворилите се месингови врати. Качих се по застланото с килим дълго вито стълбище и усетих колко зле ми влияят цигарите. Отключих вратата на стаята — бях неподготвена за онова, което заварих вътре. Плисна ме леден страх — отидох при факса и погледнах онова, което ми бе пратил главният съдебен лекар на Филаделфия доктор Харстън. Седнах скована на леглото.
Светлините на града бяха ослепителни, високо над сградите мигаше рекламата на спиртоварна „Гран Марние“, кафене „Пе“ долу бе огласяно от врява. Взех с разтреперани ръце хартията, избълвана от апарата — тресях се цялата, сякаш покосена от страшна болест. Извадих от минибара три бутилчици уиски и ги излях и трите в чашата. Не си направих труда да добавя лед. Пет пари не давах, че на другия ден ще се чувствам като парцал — и без уискито положението нямаше да е по-розово. Върху най-горния лист доктор Харстън беше написал: „Кей, чудех се кога ли ще ме попиташ. Знаех, че ще го сториш, когато си готова. Кажи ми, ако имаш още въпроси. На твое разположение съм. Ванс“.
Времето се изнизваше спънато, а аз бях като вцепенена, докато четях протокола на съдебния лекар за първоначалния оглед, описанието на трупа на Бентън, по-точно, на онова, което бе останало от него в изтърбушената сграда, където той бе намерил смъртта си. Думите се носеха пред очите ми като пепел във въздуха. Овъглено тяло със счупени китки и дланите липсват, и обгорен череп със смъкната кожа и фрактури, и гърдите и коремната кухина овъглени до мускула.
От куршума, проникнал в главата, върху черепа бе останала дупка с диаметър един сантиметър. Беше влязъл зад дясното ухо, бе натрошил костта и бе излязъл пак отдясно, при слепоочието.
В протокола се казваше, че между двата горни вътрешни резеца има малка диастема. Бях харесвала това разстоянийце между зъбите. От него усмивката на Бентън ставаше по-трогателна и мила, инак зъбите му бяха съвършени, понеже той бе израсъл в съвършено порядъчно семейство от Нова Англия, погрижило се да му сложи шини.
… По-светла кожа под банските. Бентън беше заминал за Хилтън Хед без мен, понеже ме бяха повикали на поредния оглед. Защо не отказах, защо не заминах с него! Защо, вместо да го придружа, бях отишла на огледа на първото от няколкото ужасни престъпления, жертва на последното от които щеше да стане самият Бентън!
Онова, което четях, не беше подправено. Нямаше как да бъде! Само ние двамата с Бентън знаехме, че върху лявото му коляно има петсантиметров белег. Бентън се бе порязал на стъкло в Блек Маунтин в щата Северна Каролина, където се любихме първия път. Винаги бях гледала на този белег като на своеобразна стигма на страстната, необуздана любов. Колко странно, че тъкмо той се бе запазил, не бе превърнат в пепел, само защото част от наквасената с вода изолация на покрива бе паднала върху крака на Бентън!
Белегът неизменно ми бе напомнял за греха. А сега сякаш превръщаше смъртта на Бентън в наказание, достигнало връхната си точка в това, че си представях до последната подробност всичко, описано в протокола, понеже го бях виждала и преди, и тези образи ме повалиха на пода, където се свлякох и заплаках неудържимо, повтаряйки името на Бентън.
Не чух, че се чука на вратата, докато човекът отвън не заблъска с все сила.
— Кой е? — извиках пресипнало със сетни сили.
— Какво ти е? — рече на висок глас Марино през вратата.
Изправих се криво-ляво да му отворя и едвам не загубих равновесие.
— Чукам от пет минути… — подхвана той. — Майко мила! Това пък какво е?
Обърнах му гръб и отидох на прозореца.
— Докторке, какво е това? Кажи де — уплаши се Марино. — Да не се е случило нещо? — Дойде при мен и ме прегърна през раменете — правеше го за пръв път, макар че се познавахме от толкова години. — Казвай сега. Какви са тези таблици и други тъпотии по леглото? Луси добре ли е?
— Остави ме на мира — рекох му.
— Добре, но първо ще ми кажеш какво се е случило.
— Махай ми се от главата.
Той отпусна ръце и прекоси стаята. Чух го как взима листовете от факса. Мълчеше. После възкликна:
— Ама какви ги вършиш, дявол те взел! Искаш да се докараш до лудница ли? Как ти хрумна да гледаш тези неща? — подвикна Марино все по-стъписан и притеснен. — Защо? Съвсем си се побъркала.