Обърнах се рязко и се пресегнах. Грабнах листовете. Разклатих ги току под носа му. Копията от медицинските и токсикологичните изследвания, показанията на свидетелите, смъртният акт, анализът на съдържанието на стомаха, зъболекарските картони се разлетяха по килима като окапала шума.
— Защото си нямаше друга работа и ми надрънка онези небивалици — изкрещях му в лицето. — Отвори си мръсната грубиянска уста и взе да ми повтаряш как Бентън не бил мъртъв. Сега вече знаем със сигурност, нали така? Ако не вярваш, прочети сам, Марино. — Седнах на леглото и избърсах с длан очите и носа си. — Чети и само да си посмял пак да ми подмяташ разни врели-некипели — допълних. — Само да си посмял да ми го кажеш отново! Да ми втълпяваш, че Бентън бил жив. Само да си посмял!
Иззвъня телефонът. Марино грабна слушалката.
— Да! — подвикна той. — А, така ли? — добави след кратка пауза. — Добре, прави са хората. Безпокоим ги и са се оплакали, и вие ми пращате пикливата охрана, аз обаче ще й кажа да се разкара, понеже съм ченге и в момента съм вкиснат. Хич да не ми се мяркат пред очите!
Затръшна слушалката. Седна на леглото до мен. И неговите очи се бяха напълнили със сълзи.
— И какво да правим сега, докторке? А, какво да правим?
— Искал е да се съберем на вечеря, за да се изпокараме, да се нахвърлим един на друг и да седнем да ревем — пророних, а сълзите се стичаха и стичаха по лицето ми. — Знаел е, че ще се хванем гуша за гуша и ще почнем взаимно да се обвиняваме, понеже инак ще ни е непосилно да го преживеем и да продължим нататък.
— Точно така, сигурно е предвидил психологичната ни реакция — съгласи се Марино. — Сто на сто. Сякаш е знаел какво ще стане и как ще го посрещнем.
— Познаваше ме — простенах аз. — Знаеше и кътните ми зъби. Очаквал е, че ще го понеса по-тежко от другите. Аз не плача. Не искам да плача. Научих се да не плача край смъртния одър на баща си, понеже плачеш ли, значи и чувстваш, а онези чувства бяха непосилни за мен. Сякаш знаех как да се превърна в куха шушулка, в която потракват спаружените ми чувства… С мен е свършено, Марино. Не мога да го преживея. Защо ли не вземат да ме уволнят. Или сама да напусна.
— Това няма да се случи — отсече той.
Аз не отговорих, затова Марино се изправи и запали цигара. Заснова напред-назад.
— Искаш ли да хапнеш? Нещо друго?
— Искам да поспя, нищо друго — отговорих му.
— Ако се махнеш от стаята, сигурно ще ти поолекне.
— Остави ме, Марино.
Глътнах един бенадрил, след който заспах непробудно, и когато на другата сутрин се насилих да стана от леглото, главата ми бе като от олово и ми се виеше свят. Погледнах се в огледалото в банята и видях уморени подпухнали очи. Наплисках си лицето със студена вода, облякох се и в седем и половина хванах такси, този път без помощта на Интерпол.
Институтът по съдебна медицина, триетажна сграда от червени тухли и разяден пясъчник, се намираше в източната част на града. Минахме с таксито по магистралата край Сена, която тази сутрин бе с цвят на мед. Таксиметровият шофьор ме остави отпред и аз прекосих малък красив парк с иглики, теменужки, маргаритки и някакви диви цветя, и със стари чинари. На една пейка двама младежи се прегръщаха, а някакъв старец си разхождаше кучето и сякаш изобщо не усещаше смрадта на смърт, просмукваща се през прозорците с решетки и желязната черна входна врата на института.
Рут Щван бе прочута със странната система, която ръководеше. Посетителите биваха посрещани от медицинска сестра: щом дойдеха опечалените роднини на покойниците, сестрата веднага ги поемаше и мило им показваше пътя. Мен също ме посрещна една от сестрите. Поведе ме по облицован с плочки дълъг коридор, където следователите чакаха, насядали по сини столове, и от разговора им аз криво-ляво разбрах, че предната нощ някой се е хвърлил от прозореца.
Минахме с мълчаливата ми водачка през малък параклис със стъклописи, където мъж и жена оплакваха момченце, положено в отворен бял ковчег. Тук хората гледаха на смъртта по-различно от нас, американците. В Щатите просто няма пари или време за медицински сестри, за параклиси и състрадание в общество, където престрелките са всекидневие и никой не лобира за мъртвите!
Доктор Щван работеше в залата за аутопсии — поне така пишеше на табелата над автоматично отварящата се врата. Влязох вътре и тревогата отново ме подкоси. Не биваше да идвам тук. Не знаех какво да кажа. Рут Щван слагаше върху везните бял дроб, зелената й престилка бе оплескана с кръв, по очилата също се аленееха кървави пръски. Видях, че прави аутопсия на мъжа, скочил от прозореца. Лицето му бе обезобразено, костите на стъпалата бяха натрошени, пищялите бяха хлътнали нагоре към бедрата.