— Една минута, ако обичате! — рече ми доктор Щван.
Имаше и лекари в бели престилки, които правеха две други аутопсии. Върху черна дъска бяха изписани имена и номера. Електрическата пила разрязваше череп, в мивките се плискаше вода. Доктор Щван работеше бързо и енергично, беше руса, едра и по-възрастна от мен. Сетих се, че в Женева не е общувала много-много с другите.
Жената заметна трупа с чаршаф и смъкна ръкавиците. Както развързваше престилката, тръгна към мен със сигурна напета стъпка.
— Как сте? — попита ме.
— И аз не знам.
Дори и отговорът да й се е видял странен, тя не го показа с нищо.
— Елате, ще поговорим, докато се мия. После ще пийнем кафе.
Заведе ме в тясна съблекалня и метна престилката в коша с мръсните дрехи. Измихме се с дезинфектиращ сапун, тя си наплиска и лицето и го подсуши с груба синя хавлиена кърпа.
— Доктор Щван — подхванах аз, — очевидно не съм тук, за да си побъбрим по женски, като стари познати или да ми обяснявате как работят съдебните лекари във Франция. Знаем го и двете.
— Разбира се — отвърна тя и ме погледна в очите. — Доста дръпната съм, та да си бъбря по женски — подсмихна се доктор Щван. — Да, доктор Скарпета, запознахме се в Женева, но не сме общували много. А жалко. На семинара имаше съвсем малко жени. — Говореше така, както и ходеше по коридора. — Когато се обадихте, знаех защо ме търсите, понеже тъкмо аз помолих да дойдете тук — допълни тя.
— Притеснявате ме с тези думи — отвърнах аз. — А и бездруго съм си доста притеснена.
— В живота сме се посветили на едно и също. На ваше място и аз щях да дойда, нали? Просто не можем да позволим това да продължава и занапред. Не можем да допуснем и занапред да умират жени. Ето, сега и в Щатите, в Ричмънд. Той, този Върколак, е същинско чудовище.
Влязохме в кабинета й без прозорци, задръстен с камари папки и списания, струпани къде ли не. Доктор Щван вдигна телефонната слушалка, набра някакъв вътрешен номер и помоли да ни донесат кафе.
— Разполагайте се, чувствайте се като у дома си. Ей сега ще махна тези неща, за да ви направя местенце.
Придърпах стола към писалището.
— Бях като на тръни на семинара в Женева — рече тя, явно върнала се към спомените си от онова време, и затвори вратата. — Отчасти заради системата тук, във Франция. Тук съдебните патолози са напълно откъснати — оттогава това изобщо не се е променило и вероятно няма да се промени, докато съм жива. Не ни е разрешено да разговаряме с никого, което не е чак толкова лошо, понеже обичам да работя сама. — Доктор Щван запали цигара. — Описвам раните, а полицията обяснява какво се е случило, ако реши да го направи. В по-деликатни случаи разговарям със съдията и понякога постигам онова, което искам, друг път — не. Случва се да повдигна един или друг въпрос, но съдията решава дали да правим лабораторни изследвания.
— Излиза, че вашата работа се свежда до това да установите причината за смъртта — вметнах аз.
Тя кимна.
— Във всеки конкретен случай съдията ми възлага да установя причината за смъртта, и толкоз.
— Значи не провеждате разследване.
— Не така, както го правите вие. Или както ми се иска на мен — потвърди моята домакиня и издиша цигарения дим отстрани на устата. — Нали разбирате, лошото на френската съдебна система е, че съдията е независим. Мога да докладвам единствено на съдията, който ме е назначил, и само министърът на правосъдието има правото да изземе един или друг случай и да го възложи на друг съдия. Съдията прави каквото си иска с моя протокол. Ако моето заключение гласи, че става дума за убийство, а съдията не е съгласен, надделява неговото мнение. Това не е мой проблем. Това е проблем на закона.
— Има ли право да променя протокола? — възмутих се аз.
— Разбира се. Аз съм сама срещу всички. Подозирам, че същото е и при вас.
Не ми се мислеше колко самотна съм.
— Давам си прекрасно сметка, че научи ли някой за срещата ни, можем да си изпатим, особено вие… — подхванах аз.
Тя вдигна ръка, за да ме спре. Вратата се отвори и при нас влезе същата жена, която ме беше посрещнала — носеше поднос с кафе, сметана и захар. Доктор Щван й благодари и й каза още нещо на френски, което не разбрах. Жената кимна и излезе тихо, като затвори подире си вратата.