— Помолих я да не ме свързва по телефона — съобщи ми моята домакиня. — Нека веднага ви кажа, че уважавам дълбоко съдията, който ме е назначил. Но му оказват натиск, ако разбирате какво имам предвид. И този натиск идва дори не от Министерството на правосъдието, а от още по-високо. Не знам кой е в дъното на всичко това, но в тези случаи не са правени лабораторни изследвания. Затова и бяхте пратени вие.
— Пратена ли? Нали казахте, че вие сте помолили да дойда?
— Как предпочитате кафето? — попита доктор Щван.
— Кой ви е казал, че са ме пратили?
— Пратена сте тук, за да узнаете тайните ми, които ще споделя на драго сърце с вас. Да ви сложа ли захар и сметана?
— Не.
— След като бе убита жената в Ричмънд, ми казаха, че ще се постараят да ви доведат, ако се съглася да разговарям с вас.
— Значи не вие сте помолили да пристигна?
— Не бих си позволила да моля такова нещо, и през ум не би ми минало, че подобна молба ще бъде удовлетворена.
Спомних си частния самолет, конкорда и всичко останало.
— Ще ме почерпите ли една цигара? — попитах аз.
— Извинявайте, че не ви предложих. Не знаех, че пушите.
— Всъщност не пуша. Сега съм му отпуснала края. От близо година. Знаете ли, доктор Щван, кой ме е пратил?
— Някой с достатъчно влияние, щом успя да уреди почти веднага да пристигнете. Знам само това.
Спомних си сенатор Лорд.
— Уморих се от всички беди, причинени от този Върколак. Вече осем жени! — възкликна тя и се изправи с блеснали очи, в които се четеше мъка.
— Какво мога да направя, доктор Щван?
— Няма доказателства да са били изнасилени вагинално — продължи тя. — Или анално. Взех проби от следите от ухапване, много странни следи: липсват кътници, а разстоянието между ситните зъби е доста голямо. Събрах косми и всичко останало. Но да се върнем към първия случай, още тогава започнаха да стават странни неща. Както вероятно и предполагате, съдията ми нареди да предоставя всички веществени доказателства на лабораторията. Седмиците и месеците отминаваха, а резултат не получавахме. Така разбрах, че всичко ще се потули. При следващите убийства, за които се смяташе, че пак са извършени от Върколака, от мен вече не искаха нищо. — Известно време тя мълча, личеше, че мислите й са другаде. Сетне продължи: — Не съм се натъквала на такъв странен тип като Върколака. Хапе дланите и ходилата на жертвите. Това очевидно значи нещо за него. А ето че сега и вие трябва да се борите с него, точно както и аз. — Доктор Щван отново млъкна, сякаш онова, което щеше да ми каже, е твърде неприятно. — Много ви моля, доктор Скарпета, внимавайте. Върколака ще нападне и вас, както нападна мен. Именно аз съм неговата жертва, отървала се на косъм.
Не можех да повярвам на ушите си.
— Мъжът ми е главен готвач на ресторант „Льо Дом“. Вечер почти никога не си е вкъщи, но явно Бог ме пази — по една случайност той беше болен и лежеше у дома, когато преди няколко седмици това чудовище дойде и на моята врата. Валеше дъжд. Обясни, че бил претърпял катастрофа и трябвало да се обади на полицията. Първата ми мисъл, разбира се, бе да му помогна. Исках да се уверя, че не е ранен. Бях много угрижена. И заради това щях да платя скъпо и прескъпо — продължи разказа си тя. — Ние, лекарите, страдаме от тежък комплекс, въобразяваме си, че сме нещо като спасители, нали? Възникне ли проблем, какъвто и да е той, вечно се мъчим да помагаме и сега, като си помисля, си давам сметка, че убиецът е разчитал точно на това. У него нямаше нищо подозрително и той е знаел, че ще го пусна вътре, както и се канех да сторя. Но Пол чул гласове и попита какво става. Убиецът избяга. Така и не успях да го разгледам. Лампата пред входната врата не светеше — както установих по-късно, понеже онзи проклетник е отвил крушката.
— Обадихте ли се в полицията?
— Казах само на един детектив, на когото имам вяра.
— Защо?
— Човек трябва да внимава много.
— А откъде сте сигурна, че е бил убиецът?
Тя отпи от кафето. То вече беше изстинало, затова моята домакиня доля и в двете чаши.
— Усетих го. Спомням си, долових миризмата на мокър звяр, но отпърво си казах, че само ми се е сторило. Усетих злото, похотта в очите му. А той се бе постарал да не успея да го разгледам. Така и не видях лицето му, мярнах само очите му, блеснали на светлината в антрето.
— Миризмата на мокър звяр ли? — учудих се аз.
— Да, беше по-различна от телесната миризма. Миризма на мръсно, на куче, което плаче за къпане. Ето какво помня. Но всичко се разигра много бързо и няма как да съм сигурна. После на другия ден получих бележка от него. Нека ви я покажа.