— Излиза, че когато убива, се съблича, поне донякъде — уточни и доктор Щван. — Инак защо ще откриваме толкова много косми.
Замислих се дали гениталиите му са недоразвити и дали това е свързано с факта, че убиецът съблича жертвите си само от кръста нагоре. Вероятно не иска да гледа женски гениталии, понеже те му напомнят, че всъщност не може да бъде мъж. Представих си колко унизен се чувства, колко е сърдит на целия свят. Родители на деца, страдащи от хипертрихоза, ги крият още от мига на тяхното раждане, особено пък хора с влиянието и възможностите на Шандонови на богаташкия, откъснат от останалия свят остров Сен Луи.
Представих си как отхвърленият син, тази „гадна горила“, живее в сумрака на строения преди столетия семеен дом и излиза само по тъмно. Дори и да оглавява престъпен картел, стар заможен род с влияние и име вероятно не иска светът да узнава, че убиецът е негова издънка.
— Винаги има надежда да се проследи по френските регистри дали са се раждали деца с такова заболяване — казах аз. — Няма да е трудно да се провери, хипертрихозата все пак се среща изключително рядко. Веднъж на милиард души.
— Няма да открием нищо в регистрите — рече някак безучастно Щван.
Вярвах й. Семейството сигурно се бе погрижило да заличи всички следи. Някъде по обяд се разделих с доктор Щван и си тръгнах със свито сърце: носех в куфарчето веществени доказателства, с които се бях сдобила по не съвсем законен начин. Излязох през задния вход, където камионетките с перденца по прозорците чакаха да потеглят на следващото си тъжно пътуване. На черната пейка до стария тухлен зид седяха мъж и жена с тъжни траурни дрехи. Мъжът държеше шапката си в ръка и бе вперил очи в земята. Жената ме погледна със съсипано от мъката лице.
Забързах по плочника покрай Сена, връхлетяха ме страховити образи. Представих си ужасното лице на онова чудовище, когато някоя от неговите жертви му е отворила вратата. Представих си как се скита като нощен звяр, докато набележи следващата клетница. Ето как си е отмъщавал в живота — като е карал жертвите си да го гледат. Ужасът им му е вдъхвал сила.
Спрях и се огледах. Колите профучаваха неумолимо покрай мен. Почувствах се замаяна от бясно препусналите автомобили, изпод чиито гуми отхвърчаха камъчета, удрящи ме по лицето — нямах представа как ще хвана такси. Дори и да минеше някое, нямаше къде да спре. Тръгнах по страничните улички, по които почти нямаше движение, и съвсем се отчаях, че ще спра някога такси.
Пак ме плисна паника. Хукнах назад по каменните стъпала и се върнах в парка, където седнах на една пейка и си поех въздух, усещайки мириса на смърт, който все така се просмукваше между дървета и цветя. Затворих очи и подложих лице на зимното слънце, а сърцето ми продължаваше да препуска като обезумяло и под дрехите ми се стичаха капчици студена пот. Ръцете и краката ми бяха изтръпнали, усещах върху коленете си коравото алуминиево куфарче.
— Като гледам, имате нужда от приятел — екна изневиделица гласът на Джей Тали.
Подскочих и ахнах изумена.
— Извинявайте — добави тихо той и седна до мен. — Не исках да ви плаша.
— Какво търсите тук? — подвикнах, а мислите ми се блъскаха лудешки една о друга досущ пешаци на бойното поле.
— Не ви ли казах, че ще ви пазим?
Разкопча кашмиреното си палто в тютюнев цвят и извади от вътрешния джоб пакет цигари. Запали и за мен, и за себе си.
— Казахте, че и за вас е твърде опасно да се появявате тук — допълних с обвинителен тон. — И какво излиза, влизам аз и свършвам мръсната работа, а през това време вие си седите в проклетия парк пред института.
Издишах гневно цигарения дим и скочих от пейката. Грабнах куфарчето.
— Какви игрички разигравате с мен? — попитах аз младежа.
Той бръкна в друг джоб и извади клетъчен телефон.
— Помислих си, че сигурно ви трябва кола да се приберете — отвърна той. — Не разигравам никакви игри. Хайде да тръгваме.
Натисна бутоните върху телефона и каза на някого нещо на френски.
— Сега какво? Мъжът от Обединената командна мрежа за борба с престъпността8 ще дойде ли да ме прибере?
— Повиках такси. Според мен Мъжът от Обединената командна мрежа вече е в пенсия, и то от доста години.
Тръгнахме към една от спокойните тихи пресечки и след няколко минути таксито дойде. Качихме се, Тали погледна куфарчето върху коленете ми.