— Виж я ти нея, да съм мирясал.
— Марино…
— В правото си съм да се разстройвам!
— Добре тогава, разкарай се оттук! — изчерпа се търпението ми. — Пречиш ми да се съсредоточа. Пречиш на всичко. Иди си вземи душ и глътни малко бърбън.
Дъговата лампа беше загряла и аз отново надянах предпазните очила. Марино се бе умълчал.
— Няма пък да се махна — рече накрая той.
Грабнах стойката с фиброоптиката, все едно е оксижен. Наситената туптяща синкава светлина бе тъничка като графит на молив. Заех се да оглеждам съвсем малки части от контейнера.
— Има ли нещо? — поинтересува се Марино.
— Дотук — не.
Той изджвака с обущата зад мен, докато работех съвсем бавно, сантиметър по сантиметър, и оглеждах с фиброоптиката места, където не можех да проникна с голямата лампа. Наведох трупа напред и погледнах и зад гърба и главата, после и между краката. Проверих и дланите. Дъговата лампа откриваше телесни течности като урина, сперма, пот, слюнка и, разбира се, кръв. Но и тук не светна нищо. Заболяха ме кръстът и вратът.
— Готов съм да се обзаложа, че е хвърлил топа още преди да пристигне тук — отбеляза Марино.
— Ще разберем повече, когато го пренесем в града.
Изправих се и бързият лъч на светлината озари ъгълчето на кашона, който Марино бе преобърнал, докато беше падал. В тъмното светна в неоновозелено камшичето на буквата Y.
— Виж, Марино! — извиках аз.
Буква по буква осветих думи, които бяха на френски и бяха написани на ръка. Бяха високи към десетина сантиметра и наподобяваха печатен шрифт, сякаш бяха нанесени от механична ръка. Трябваше да мине известно време, докато ги разчета:
— Bon voyage. Le loup-garou.
Марино се беше надвесил над мен и ми дишаше в косата.
— Какво, дявол го взел, е това loup-garou?
— Не знам.
Огледах внимателно кашона. Горният край беше подгизнал, дъното му бе сухо.
— Отпечатъци от пръсти? Виждаш ли някъде по кашона? — поинтересува се Марино.
— Сигурна съм, че тук бъка от отпечатъци — отвърнах. — По кашона обаче отпечатъци не личат.
— Как мислиш, дали, който го е написал, е искал някой да го намери?
— Вероятно. Нанесъл го е с някакво мастило, което флуоресцира. Ще видим какво ще ни кажат пръстовите отпечатъци. Кашонът отива в лабораторията, трябва да съберем и от космите по пода, та, ако се наложи, да ги изследваме за ДНК. После ще щракнем няколко снимки и вдигаме гълъбите.
— Я да взема монетите, докато не съм забравил — рече Марино.
— Точно така, докато не си забравил — казах и се взрях в отвора на контейнера.
Някой надзърташе вътре. Не виждах кой, зад него светеше слънцето.
— Къде са криминалистите? — попитах аз Марино.
— Нямам представа.
— Това не е работа! — изругах аз.
— На мен ли го разправяш!
— Последната седмица имахме две убийства и всичко си беше наред.
— Не си ходила на огледа на местопрестъплението, не знаеш дали е било наред — възрази Марино и беше прав.
— Да де, но все е ходил някой от службата. Щеше да ми каже, ако е имало проблеми…
— Не, нямало е да ти каже, ако проблемите не са били очевидни — възрази отново той. — А проблемът не е бил очевиден, понеже това със сигурност е първият случай на Андерсън. Затова и сега е очевиден.
— Моля?
— Новоизлюпена детективка. Нищо чудно сама да е подхвърлила тук този труп колкото да се намира на работа.
— Твърди, че ти си й бил казал да ме повика.
— Точно така. Сякаш не мога да ти звънна сам, ами карам нея, та после ти да ми триеш сол на главата. Долна лъжкиня! — изсумтя Марино.
След един час вече бяхме приключили. Излязохме от смрадливия мрак и се върнахме в склада. Андерсън стоеше на откритата рампа и разговаряше с някакъв мъж — познах заместник-шефа на управлението Ал Карсън, началник на следствието. Досетих се, че тъкмо него съм видяла преди малко пред отвора на контейнера. Подминах Андерсън, без да казвам и дума, и поздравих Ал, а после се огледах да видя дали санитарите са дошли с колата да вдигнат трупа. С облекчение видях двама мъже в гащеризони, застанали до тъмносинята камионетка. Говореха с Шоу.
— Как си, Ал? — попитах аз.
Ръководеше следствието, откакто и аз оглавявах съдебната медицина. Беше кротък човечец, израсъл във ферма.
— Криво-ляво, докторке — отвърна той. — Явно ни се е отворила доста работа.
— Има нещо такова — съгласих се аз.