— Бях излязъл от службата и рекох да намина, за да видя дали всичко е наред.
Не му беше в стила просто да „наминава“ на местопрестъпленията. Личеше си, че е притеснен и потиснат. И по-важното, и той като нас не обръщаше никакво внимание на Андерсън.
— Всичко е под контрол — намеси се най-безцеремонно Андерсън, без да зачита старшинството. — Току-що разговарях с директора на пристанището…
Но млъкна насред изречението, понеже видя, че към нас се задава Марино. Или може би първо го надуши.
— Здрасти, Пийт — поздрави го Карсън и се облещи. — Какво става, мой човек? Както гледам, в униформения отдел са въвели нова кодова система, а аз не знам нищо.
— Детектив Андерсън — рекох аз на жената, докато тя се опитваше да се дръпне възможно най-далеч от Марино. — Трябва да знам кой е натоварен със случая. И къде са криминалистите? И защо санитарите пристигат чак сега?
— Ами да, шефе. Така работим под прикритие — като надяваме униформите — избоботи на висок глас Марино.
Карсън прихна.
— И защо, детектив Андерсън, не дойдохте да събирате улики и доказателства и да помагате във всичко останало? — продължих да я обстрелвам с въпроси аз.
— Не съм подчинена на вас — сви тя рамене.
— Нека ви кажа нещо — отсякох с тон, който най-после привлече вниманието й. — Има ли труп, сте подчинена именно на мен.
— Готов съм да се обзаложа, че и на Брей й се е налагало честичко да работи под прикритие. Преди да се издигне де. Мърли като нея въртят, сучат, но накрая успяват да се издигнат — намигна Марино.
Веселите пламъчета в очите на Карсън помръкнаха. Той отново ми се стори потиснат. Изглеждаше уморен, сякаш животът му е станал съвсем непоносим.
— Ал! — подхвана отново Марино, този път сериозно. — Какво, по дяволите, става? Как така никой не се яви на малкия ни купон?
Към паркинга се стрелна лъскав черен автомобил марка „Краун Виктория“.
— Е, аз да вървя — каза ни в клин, ни в ръкав Карсън и от лицето му пролича, че мислите му са другаде. — Пък дай да се почерпим някой път в полицейската кръчма. Твой ред е да купиш бирата. Помниш ли, мой човек, когато Луисвил отвя Шарлот и ти загуби облога?
После Карсън си тръгна, все така без да обръща внимание на Андерсън — беше ясно, че няма никаква власт над нея.
— Ей, Андерсън! — извика Марино и я сръга в гърба.
Тя изпъшка и затисна с длан устата и носа си.
— Харесва ли ти да работиш за Карсън? Голям симпатяга, нали? — не мирясваше той.
Андерсън се дръпна още малко, но Марино я последва. Дори аз се възмутих от поведението и от смрадливите му униформени панталони, мръсни ръкавици и предпазни обуща. Никога вече тенис-фланелката му нямаше да бъде бяла, по провисналото му шкембе зееха огромни дупки, там където шевовете не бяха издържали. Той се приближи дотолкова до Андерсън, че аха, и да я целуне.
— Вониш! — дръпна се тя отново.
— Как ли се е получило при работа като тази!
— Разкарай ми се от главата!
Той обаче не мирясваше. Андерсън се опита да му избяга първо в едната, после и в другата посока, а Марино все й препречваше пътя, докато гърбът й опря в огромните торби дървени въглища, заминаващи някъде за Карибите.
— Какви ги вършиш, а? — подвикна той и с тези думи сякаш я сграбчи за яката. — Имаме разложен труп в товарен контейнер в някакво гадно международно пристанище, където половината народ не знае и бъкел английски, а ти решаваш, че ще се справиш и сама!
Чакълът по паркинга изскърца под колелата на черната „Краун Виктория“, която профуча покрай нас.
— Госпожица Младша детективка получава първия си случай. И какво прави — вика, моля ви се, главната съдебна лекарка ведно с няколко вестникарски вертолета.
— Ще подам жалба в отдел „Кадри“ — изкрещя му Андерсън. — Ще се оплача от теб.
— Защо? Защото воня ли?
— Ти си мъртъв!
— А, не, сладурче. Мъртъв е онзи симпатяга там вътре — посочи Марино контейнера. — Мъртва ще бъдеш ти, ако, не дай си боже, се наложи да свидетелстваш по случая в съда.
— Я ела, Марино — казах му аз, когато черният автомобил отпраши най-безочливо към заградената рампа.
— Ей! — изкрещя Шоу и размахал ръце, хукна подир колата. — Там спирането е забранено!
— Несретник! Бита карта, изпята песен — изсъска Андерсън на Марино и тръгна нанякъде.
Марино смъкна с рязко движение ръкавиците и махна сините, покрити с найлон мукавени предпазни обуща, като настъпи първо едната, а после и втората пета с върха на другия крак. Хвана за яката мръсната униформена риза, но после я изпусна и я стъпка, сякаш гори. Вдигнах я мълком и я прибрах заедно със своите работни дрехи в червена торба, върху която пишеше „Заразно“.