Харис ме погледна, сякаш едва сега беше забелязал, че и аз съм в стаята. Хам и Егълстън се скриха зад работата — покатериха се на стълбата.
— Какво й се е случило? — попита ме Харис с глас, който трепна. — Боже господи!
Затвори очи и поклати глава.
— Пребита е до смърт с някакъв предмет, вероятно инструмент. Още не знаем с какво — отговорих аз.
— Има ли нещо?… — подхвана началникът, ала желязната му фасада бързо рухваше. — Всъщност… — прокашля се и пак се вторачи в трупа на Брей. — Защо някой ще я убива? Кой? Открихте ли нещо?
— Още търсим, шефе — намеси се пак Марино. — Сега-засега не разполагаме с отговорите на нито един от въпросите ви, но нека и аз ви питам нещо.
Криминалистите се бяха заели да опъват яркорозов канап над капките кръв по белия таван. Харис не изглеждаше никак добре.
— Знаете ли нещо за личния й живот? — попита Марино.
— Не — отвърна Харис. — Всъщност не знам да е имал личен живот.
— Снощи е посрещала гости. Хапнали са пица, пийнали са. Гостът й явно е пушач — отбеляза Марино.
— Никога не съм я чувал да споменава, че излиза с някого — каза Харис и откъсна очи от спалнята. — Но не бяхме първи приятели.
Хам застина с канапа в ръка. Егълстън се взря през лещите в кървавите пръски по тавана. Измери ги и вписа милиметрите.
— А съседите? — попита Харис. — Някой да е чул или видял нещо?
— Съжалявам, но не сме стигнали до съседите, още повече, че никой не си бе направил труда да повика детективи и криминалисти. Добре че бях аз — обясни Марино.
Най-неочаквано Харис се врътна и излезе. Погледнах Марино, той обаче се извърна. Бях сигурна, че току-що мястото му окончателно е изстинало.
— Вие там справяте ли се? — попита той Хам.
— Проклетата връв няма да стигне — оплака се Хам и доближи края на канапа до капчица кръв с размерите и формата на запетая. — И къде да прихвана другия край? Я премести оня лампион. Мерси. Сложи го ей там. А така! — каза криминалистът и допря края на канапа до ресните на абажура. — Я зарежи тая детективска работа, капитане, и ела при нас.
— Няма да ти хареса — предупреди го Егълстън.
— Прав си. Най мразя да си пилея времето на вятъра — каза Марино.
Тези измервания с канапа изобщо не бяха пилеене на време, но си бяха страшна съсипия, освен ако човек не обичаше тригонометрията. Всяка капчица кръв си има своя траектория от раната до стената или другата повърхност, където е паднала, и в зависимост от скоростта, разстоянието и ъгъла е в състояние да ти разкрие много за престъплението.
В наши дни с компютър може да се получи същият резултат, но който се е явявал да свидетелства пред съда, знае, че съдебните заседатели предпочитат да виждат ярък триизмерен модел от разноцветен канап, а не черти върху диаграма.
Но е безсмислено да изчисляваш къде точно се е намирала жертвата, когато й е бил нанесен ударът, освен ако няма значение всеки сантиметър, а в нашия случай това изобщо не беше важно. Не ми бяха нужни измервания, за да кажа, че е убийство, а не самоубийство и че убиецът е вилнял като побеснял див звяр.
— Трябва да закараме Брей в центъра на града — казах на Марино. — Дай да повикаме колата.
— Не проумявам как е влязъл вътре — отбеляза Хам. — Тя е ченге. Няма да тръгне да отваря на непознати.
— Ако предположим, че не е познавала убиеца.
— Ами, познавала го е! Друг път! Това е същият маниак, пречукал момичето в „Куик Кеъри“. Няма кой друг да е.
— Доктор Скарпета! — чу се гласът на Харис откъм коридора.
Трепнах и се обърнах. Мислех, че си е тръгнал.
— Къде е пистолетът на Брей? Намерихте ли го? — попита Марино.
— Още не.
— Може ли за малко, ако обичате — помоли Харис.
Марино го изгледа на кръв и влезе в банята, като подвикна прекалено високо:
— И да не забравите да проверите канализацията и тръбите, чухте ли?
— Ще стигнем и до тях, шефе.
Отидох в коридора при Харис и той ме дръпна настрани, за да не ни чуват. Шефът на полицейското управление в Ричмънд се бе поддал на трагедията. Гневът му се бе превърнал в страх и аз подозирах, че не му се иска неговите подчинени да го видят толкова уплашен. Беше метнал сакото си върху ръката, бе разкопчал горното копче на ризата си и бе разхлабил вратовръзката. Едвам си поемаше дъх.
— Добре ли сте? — попитах го аз.