— Астмата.
— У вас ли е инхалаторът?
— Току-що си пръснах.
— Не го взимайте толкова присърце, господин Харис — успокоих го аз, понеже при астма състоянието на болния можеше рязко да се влоши, ако той е подложен на напрежение.
— Говореше се, че Брей е свързана с високопоставени хора във Вашингтон — каза Харис. — Изобщо не знаех за това, когато я назначих. Нямам представа откъде идват парите — допълни той, сякаш заместничката му не беше мъртва. — Знам, че Андерсън я следва като пале.
— Възможно е да е следила Брей и когато тя не е знаела — уточних аз.
— В патрулния автомобил е — оповести Харис, сякаш това е някаква новина.
— По правило не ми е работа да изказвам мнения кой е извършил убийството — отвърнах аз, — но според мен в нашия случай не го е извършила Андерсън.
Той пак извади инхалатора и си пръсна два пъти.
— Господин Харис, тук отново се натъкваме на садиста, убил и Ким Луонг. Действал е по същия начин, изключено е извършителят да е друг. Невъзможно е някой да е използвал неговия почерк, понеже повечето подробности не са разгласени — знаем ги само ние двамата с Марино.
Той още малко и щеше да се задуши.
— Разбирате ли? — попитах го. — Искате ли и други да умрат по този начин? Защото това ще се повтори. И то скоро. Нашият човек от ден на ден се владее все по-малко. Вероятно защото е напуснал безопасното си леговище в Париж и сега се чувства като подгонен див звяр, който няма къде да се скрие. Вбесен и отчаян е. Може би се чувства предизвикан и ни дразни — добавих аз и се запитах какво ли би казал Бентън.
Харис се прокашля.
— Какво искате от мен? — попита той.
— Да направите съобщение пред средствата за масово осведомяване, и то незабавно. Знаем, че убиецът говори френски. Възможно е да страда от вродено заболяване, предизвикващо силна окосменост. Тялото му вероятно е покрито с дълги белезникави косми. Той може би бръсне цялото си лице, врат и глава и има аномалии в зъбите, които са малки и остри и отстоят на голямо разстояние един от друг. Не е изключено по лицето му също да има деформации.
— Майко мила!
— Марино трябва на всяка цена да се заеме със случая! — отсякох аз, сякаш имах право.
— И какво казахте? Искате да съобщим на обществеността, че издирваме човек с косми по цялото тяло и остри зъбки? Искате да отприщим паника, каквато градът ни не помни? — не можеше да си поеме дъх той.
— Успокойте се. Моля ви.
Сложих пръсти върху врата му и му премерих пулса. Сърцето му биеше като обезумяло, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Отведох Харис в хола и го сложих да седне. Занесох му чаша вода и му разтърках раменете, като се мъчех да го успокоя и да му внуша да не се притеснява, докато той най-сетне се поокопити и отново започна да диша нормално.
— Не се подлагайте на това напрежение — предложих му аз. — Марино би трябвало да поеме разследването на случаите, вместо по цяла нощ да обикаля в униформа улиците. Бог да ви е на помощ, ако не възложите на него убийствата. Бог да е на помощ на всички нас.
Харис кимна. Изправи се и бавно се върна на вратата на спалнята, където се бе разиграла ужасната трагедия. Марино вече оглеждаше дрешника.
— Капитан Марино! — повика го Харис.
Марино спря и погледна войнствено шефа си.
— Поеми случая — рече му Харис. — И ми кажи, ако имаш нужда от нещо.
Както беше с ръкавиците, Марино продължи да мести полите върху закачалките.
— Искам да говоря с Андерсън — каза той.
40.
Лицето на Рене Андерсън беше изопнато, очите й бяха изцъклени като стъклото, през което тя гледаше как санитарите пренасят покрай нея с носилката изкормения труп на Даян Брей и го товарят на камионетката. Още валеше дъжд.
Досадните като мухи репортери и фотографи бяха заели стартови позиции и се бяха вторачили в нас с Марино, когато отидохме при патрулния автомобил. Марино отвори вратата откъм Андерсън и надзърна вътре.
— Трябва да си побъбрим — рече на полицайката.
Уплашените й очи се стрелнаха от него към мен.
— Слизай — подкани Марино.
— Нямам какво да й казвам — отвърна Андерсън, все така извърнала очи към мен.
— Но докторката май е на друго мнение — подметна Марино. — Слизай де. Хайде. Не ме карай да ти помагам.
— Не искам да ме снимат — възкликна тя, ала вече беше късно.
Фотоапаратите защракаха от всички посоки, насочени към нея като дъжд от стрели.