— Приключи ли? — попитах го.
— Още не съм започнал — отвърна Марино, загледан в черния лъскав автомобил: вратата на шофьора се отвори и от колата слезе униформен офицер.
Андерсън зави зад ъгъла на склада и се запъти спокойно към автомобила. Шоу също забърза натам, а докерите загледаха как от задната седалка слиза невероятна жена в униформа и лъскави нашивки. Някой подсвирна. Друг последва примера му. Не след дълго пристанището ехтеше като футболно игрище, където реферите свирят вкупом всички възможни фалове.
— Я да видим дали ще позная — рекох на Марино. — Брей.
5.
Въздухът бе огласян от жуженето на стръвните мухи, засилено до дупка от топлото пладнешко време. Санитарите бяха занесли носилката в склада и ме чакаха.
— Бре, бре, бре — затюхка се един от тях и заклати глава с кисело изражение върху лицето. — Майко мила!
— Знам, знам — рекох му и надянах нов чифт ръкавици и предпазни обувки. — Ще вляза първа. Няма да се бавим. Обещавам.
— Нямам нищо против да влезете първа.
Пак отидох в контейнера, а те ме последваха, като стъпваха внимателно и държаха носилката на височината на кръста. Едвам си поемаха дъх през хирургическите маски. И двамата бяха възрастни и пълни, при всички положения не биваше да вдигат тежко.
— Хванете го за прасците и ходилата — наредих им аз. — Но внимавайте много, за да не смъкнете кожата. По възможност го дръжте за дрехите.
Санитарите оставиха носилката и се надвесиха над краката на мъртвеца.
— Майко мила! — пророни отново единият.
Хванах трупа под мишниците. Санитарите го сграбчиха за глезените.
— Добре. А сега броим до три и вдигаме — приканих аз. — Едно, две, три.
Мъжете едвам не загубиха равновесие. Отстъпиха с пъшкане назад. Вече нямаше трупно вкочаняване и мъртвото тяло висеше безжизнено. Сложихме го в средата на носилката и го заметнахме с чаршафа. Вдигнах ципа на торбата за трупове и санитарите отнесоха своя клиент. Щяха да го откарат в моргата, където аз щях да се постарая да го накарам да проговори.
— По дяволите! — чух как единият ругае. — Работя им без пари!
— Да бе, не е за разправяне!
Тръгнах след тях и също излязох от склада, в яркото ослепително слънце и чистия въздух. Все така в мръсната тениска, Марино разговаряше при рампата с Андерсън и Брей. От начина, по който ръкомахаше, разбрах, че присъствието на Брей го е поозаптило. Приближих се и тя впи очи в мен. Не се представи, затова й рекох, без да протягам ръка:
— Аз съм доктор Скарпета.
В отговор тя ме погледна като през мъгла, сякаш нямаше представа коя съм и какво търся тук.
— Няма да е зле ние двете с вас да си поговорим — добавих аз.
— Коя казахте, че сте? — попита Брей.
— О, за бога! — избухна Марино. — Знае прекрасно коя си.
— Капитане — изсъска Брей, все едно изплющя камшик за езда.
Марино млъкна. Андерсън също.
— Аз съм главната съдебна лекарка — съобщих на Брей онова, което тя вече знаеше. — Кей Скарпета.
Марино завъртя очи. Върху лицето на Андерсън се изписаха омраза и ревност, когато Брей ми махна да се отдалечим. Отидохме в края на пристанището — възправил се над нас, „Сириус“ се поклащаше в нагънатата от вълничките мътносиня вода.
— Извинявайте, че не се сетих веднага коя сте — подхвана тя.
Не казах и дума.
— Много нелюбезно от моя страна — допълни жената.
Продължих да мълча.
— Досега трябваше да намеря време, за да се срещна с вас. Но бях много заета. Ето че най-после се запознахме. Наистина се радвам. Какъв по-подходящ момент от този… — усмихна се тя.
Даян Брей беше високомерна красавица с черна коса и съвършено лице. Тялото й беше като излято. Докерите не можеха да откъснат очи от нея.
— Но имам един малък проблем — продължи тя все така спокойно. — Уж съм началничка на капитан Марино, а той май още смята, че работи за вас.
— Няма такова нещо — проговорих накрая и аз.
Тя въздъхна.
— Просто отнехте на града най-опитния и почтен детектив, разследващ убийства, когото той някога е имал — казах й аз. — Знам го по-добре от всеки друг.
— А, не се и съмнявам.