— Как си влязъл тук?
— Пусна ме нощната охрана. Стари дружки сме. Не исках да ходиш сама до колата. Знаех, че още си тук.
Прокарах пръсти през мократа си коса, Марино се върна с мен в кабинета. Метнах кърпата на един от столовете и се заех да събирам вещите, които исках да занеса вкъщи. Забелязах протоколите от лабораторията, които Роуз бе оставила върху бюрото. Пръстовите отпечатъци по кофата в контейнера съвпадаха с отпечатъците на мъртвеца с неустановената самоличност.
— Чудо голямо! И каква полза, че са негови! — изсумтя Марино.
Имаше и протокол от ДНК изследванията, подписан от Джейми Кун.
— „… Открихме профил… твърде сходен, със съвсем малки разлики“ — прочетох на глас, макар че знаех какво ще науча. — „… Съпоставим с човека, дал биологичната проба… близки роднини“. — Погледнах Марино. — Казано с две думи, ДНК на мъжа с неустановената самоличност и на убиеца са съпоставими, двамата са в близка роднинска връзка.
— Съпоставими били — тросна се погнусен Марино. — Втръснало ми е от тези научни съпоставими дрънканици! Толкова ли не можеш да го кажеш човешки! Двамата проклетници са братя.
Изобщо не се съмнявах в това.
— Трябват ни кръвни проби от родителите, за да го докажем — отбелязах.
— Дай да им звъннем и да им кажем да наминат — отвърна цинично Марино. — Тези достойни момчета, синовете на Шандонови. Ура!
Метнах протокола върху бюрото.
— Точно така, ура — казах аз.
— Кой го е еня!
— Искам да разбера с какъв предмет е удрял. Май с някакъв инструмент.
— А аз цял следобед обикалям тузарските къщи покрай реката — каза Марино. — Добрата новина е, че не липсва никой, всички са живи и здрави. Лошата е, че още не сме разбрали къде се укрива този кретен. Навън е минус два градуса. Едва ли се размотава под открито небе и спи под някое дърво.
— Ами хотелите?
— Там не са виждали космат тип с френски акцент и грозни зъби. А в мотелите ги знаеш — видят ли полицай и млъкват като риби.
Тръгна с мен по коридора, но не бързаше особено — явно имаше да ми казва още нещо.
— Хайде, изплюй камъчето! — подканих аз. — Какво още има? Сякаш това е малко.
— Вчера, докторке, Луси е трябвало да се яви пред комисията във Вашингтон. Пратили са й четирима души от службата, които да я подковат. А тя, моля ти се, настояла да остане тук, докато Джо се оправела. — Излязохме на паркинга. — Всички й влизат в положението — продължи Марино, а мен ме налягаше все по-голяма тревога. — Но прави ли се така! Със случая се е заел лично директорът на Службата за борба с контрабандата, а нея я няма никаква!
— Сигурна съм, Марино, че ги е предупредила… — запретнах се да я браня.
— За предупреждаване, ги е предупредила. Звъннала е и е обещала, че ще се яви след няколко дни.
— Толкова ли не могат да почакат! — възкликнах, докато отключвах колата.
— Цялата дандания е била заснета с видеокамера — допълни той, а аз седнах на студената кожена седалка. — Онези приятелчета в централата са гледали записа не знам колко пъти.
Завъртях ключа на двигателя, изведнъж вечерта ми се стори по-тъмна, студена и празна.
— Има доста въпроси — рече Марино и бръкна в джоба на якето си.
— Дали стрелбата е била оправдана ли? Нима това, че е спасила живота на Джо, пък и своя, не е достатъчно оправдание! — ахнах аз.
— Могат да се заядат най-вече заради поведението й, докторке. Знаеш си я каква е. Вечно налита на бой. Умира си да стреля. Безразсъдна е и точно заради това е толкова добра. Но изтърве ли му края, току-виж забъркала големи каши.
— Ще се качваш ли или искаш да премръзнеш от студ?
— Ще карам след теб до вас, после си тръгвам. Имам работа. Нали Луси ще бъде там?
— Да.
— Ако Луси я нямаше, за нищо на света не бих те оставил сам-сама вкъщи, поне докато не пипнем онзи проклетник.
— Какво да правя с нея? — попитах едва чуто.
Бях се видяла в чудо. Имах чувството, че племенницата ми съвсем се е отчуждила от мен. Понякога дори не бях сигурна, че още ме обича.
— И всичко е заради Бентън, така да знаеш — отсъди Марино. — Е, да, по принцип й е крив целият свят и само си търси повод, за да си излее озлоблението. Дали да не й покажеш протокола от аутопсията, да я накараш да погледне истината в очите и да се помъчи да забрави случилото се, докато споменът за него не я е погубил?
— И дума да не става — отсякох и усетих как старата болка ме прерязва, но не така силно.