— Божичко, какъв студ. И скоро ще има пълнолуние. Само това ни липсваше!
— При пълнолуние, ако онзи кретен пак реши да нападне, ще се вижда повече — напомних му аз.
— Да карам ли след теб?
— Не се притеснявай, ще се оправя и сама.
— Добре тогава, но ми звънни, ако по една или друга причина Луси още я няма. В никакъв случай не стой сама.
Докато карах към къщи, се чувствах като Роуз. Разбрах съвсем точно какво е имала предвид, когато ми каза, че не иска да бъде заложница на страха, на старостта, на мъката, на нищо и на никого. Почти бях стигнала квартала, когато реших да завия и по Уест Брод стрийт да ида в железарията, където от време на време се отбивах — стар квартален магазин, който с времето се бе разраснал и където продаваха какви ли не сечива и градински инструменти.
Винаги ходех там след седем вечерта, когато повечето мъже наминаваха след работа и се захласваха по стоката досущ малчугани, зазяпали се по играчки. Паркингът беше задръстен с автомобили, пикапи и камионетки; минах набързо покрай градинските мебели и намалените електроуреди, изложени отвън на открито. Точно до входа имаше луковици на цветя и подредени на пирамидки четирилитрови кофи с бяла и синя боя.
Не знаех в коя точно секция да търся, макар и да подозирах, че Брей е била убита с предмет, наподобяващ чук или търнокоп. Тръгнах бавно, като оглеждах внимателно всичко, покрай рафтовете с пирони, винтове, бурми, гаечни ключове, отвертки, панти и райбери. Минах покрай хиляди метри старателно намотани на клъбца въже и канап, кълчища, колена и всичко необходимо на водопроводчиците. Дори в голямата секция за клещи, лостове и щанги не видях онова, което търсех.
Тръбите също не ме интересуваха — резбата по тях не бе толкова дебела и раздалечена, както върху предмета, оставил странната шарка на ивички по матрака на Брей. Автомонтьорските инструменти също не можеха да оставят такава шарка. Вече бях изгубила всяка надежда, когато влязох в зидаро-мазаческата секция на железарията и зърнах в дъното окачен на кука инструмент, при вида на който пламнах цялата и сърцето ми подскочи.
Приличаше на черен железен търнокоп с дръжка, наподобяваща голяма дебела пружина. Отидох и го откачих. Беше тежък. Единият му край беше заострен, другият приличаше на длето. Върху етикета пишеше, че това било пневматичен секач, който струвал шест долара и деветдесет и пет цента.
Младежът, който дойде да ме обслужи, нямаше представа за какво служи инструментът и дори не знаеше, че го продават в магазина.
— А някой ваш колега знае ли за какво е? — попитах аз.
Той се свърза по вътрешния телефон със заместник-управителката, която се казваше Джули, и я помоли да дойде при касата. Тя се отзова веднага и ми се видя прекалено спретната и добре облечена, за да разбира от сечива и инструменти.
— С него работят заварчиците, свалят нагара — обясни ми жената. — Но много по-често се използва в зидаро-мазачеството — за камък, тухли, за какво ли не. Достатъчно е да го погледнете, за да видите, че служи за много неща. А оранжевата точка върху етикета показва, че се продава с десет процента намаление.
— Значи пневматични секачи има на всяка строителна площадка, така ли? Лично аз не си представям за какво може да служи такъв инструмент — споделих аз.
— Няма откъде да знаете, освен ако не сте строителен работник или заварчик.
Купих пневматичния секач с десет процента отстъпка и подкарах към къщи. Когато спрях на алеята отпред, Луси още я нямаше — надявах се да е отишла в болницата към Медицинския колеж, за да вземе Джо и да я доведе. Изневиделица по небето изникнаха черни облаци — явно щеше да завали сняг. Вкарах на заден автомобила в гаража и след като влязох в къщата, се насочих право към кухнята. Пъхнах пакет пилешки гърди в микровълновата печка, за да ги размразя.
Сипах малко кетчуп върху пневматичния секач и най-вече върху приличната на пружина дръжка и го допрях до бяла калъфка за възглавница — да видя каква следа ще остави. Беше същата, както в къщата на убитата. Чукнах пилешките гърди и с двата края на зловещия черен железен инструмент и начаса разпознах вдлъбнатинките. Звъннах на Марино. Нямаше го вкъщи. Пратих му съобщение по пейджъра. Той ми се обади след цели петнайсет минути. Дотогава нервите ми съвсем се изопнаха.
— Извинявай — рече ми той. — Батерията на телефона се е изтощила, наложи се да търся уличен автомат.
— Къде си?
— Обикалям с колата. Полицейският самолет кръжи над реката, претърсва педя по педя мястото с прожектори. Няма да се учудя, ако очите на онзи копелдак светят в тъмното като на псе. Погледна ли небето? Съобщиха, че щяло да натрупа цяла педя сняг. Вече започна да вали.