— Марино, Брей е била убита с пневматичен секач — казах му аз.
— Това пък какво е?
— Използват го строителите. Има ли някъде покрай реката строеж, където да работят с камъни, тухли, с нещо от този род? Не е изключено, ако убиецът се навърта там, да го е задигнал от строителната площадка.
— Ти пък откъде докопа пневматичен секач? Мислех, че се прибираш вкъщи. Късаш ми нервите, почнеш ли да ми се правиш на интересна.
— Вкъщи съм си — казах припряно. — Предполагам, че и убиецът се е подслонил някъде. На място, където слагат плочник или зидат стена.
Марино се замисли.
— Човек използва ли тая чудесия, ако реди аспиден покрив? — попита той. — Точно край реката, малко след Уиндзор Фармс има огромна стара къща с ограда, сменят й покрива, слагат аспидни плочи.
— В нея живее ли някой?
— Изобщо не се сетих за нея, понеже по цял ден там щъкат работници. Не, в къщата не живее никой. Обявена е за продан — поясни Марино.
— Няма да се учудя, ако през деня се спотайва вътре, а вечер, щом строителите си тръгнат, изпъпля — рекох аз. — Алармата сигурно е изключена, за да не се задейства от шума на строежа.
— Тръгвам веднага натам.
— Моля те, Марино, недей да ходиш сам.
— Наоколо гъмжи от хора от Службата за борба с контрабандата на алкохол, тютюневи изделия и огнестрелно оръжие — успокои ме той.
Запалих огън, а когато излязох да донеса още дърва, навън вече валеше силен сняг и месечината надзърташе с блед лик иззад ниските облаци. Наредих цепениците върху едната ръка и както стисках в другата пистолета „Глок“, ги понесох към къщата, като се взирах във всяка сянка и се ослушвах. Вечерта сякаш бе заредена със страх. Влязох бързо вътре и включих отново алармата.
Седнах в хола, където пламъците в камината лижеха с езици окаденото гърло на комина, и пак се замислих за убийството. Опитах се да проумея как убиецът е успял да натика Брей чак в спалнята, без да й нанесе и един-единствен удар. Макар че от години беше началничка, Брей бе и опитна полицайка. Как нападателят бе успял да я обезвреди, без тя да се съпротивлява? Телевизорът беше включен на местната станция и през половин час излъчваха новини.
Върколака едва ли щеше да остане доволен от онова, което съобщаваха, ако изобщо имаше достъп до радио- или телевизионен приемник.
— … Според описанията е едър, висок към метър и осемдесет, може би плешив. Според главната съдебна лекарка доктор Скарпета вероятно страда от рядко заболяване, при което тялото е силно окосмено, а лицето и зъбите са деформирани…
„Хиляди благодарности, Харис“ — помислих си аз. Все пак бе успял да ми пробута горещия картоф.
— … Призоваваме към изключителна бдителност. Не отваряйте, ако не сте сигурни кой е.
Но за едно Харис беше прав. Щеше да настане голяма паника. Вече наближаваше десет, когато телефонът иззвъня.
— Здрасти — каза Луси.
Отдавна не я бях чувала толкова бодра.
— В болницата ли си още? — поинтересувах се.
— Вече приключваме. Видя ли снега? Истинска фъртуна. Ще се приберем след около час.
— Карай внимателно. Повикай ме, щом пристигнете, за да ти помогна да пренесем Джо.
Сложих още две цепеници в огъня и колкото и защитена да беше моята крепост, ме налегна страх. Опитах да се поразсея със стар филм на Джими Стюарт и с квитанциите, които се заех да преглеждам. Сетих се за Тали и пак се вкиснах и му се ядосах. Колкото и дръпнато да се бях държала, той не ми беше дал никакъв шанс. Бях се опитала да се свържа с него, а той дори не си бе направил труда да ми се обади.
Телефонът иззвъня отново — подскочих като ужилена и бутнах квитанциите, които се разлетяха от коленете ми.
— Ало! — рекох.
— Този ниедник наистина се спотайва тук — възкликна Марино. — Но се е запилял някъде. Накъдето се обърнеш, боклуци, пакети от храна. И косми по леглото. Завивките вонят на мръсно подгизнало псе.
Сякаш ме прониза ток.
— Отнейде довтаса и отряд за бързо реагиране, всичко е черно от ченгета. Само да се гмурне в реката, и ще го спипаме.
— Луси ще докара Джо тук, Марино — обясних аз. — Тя също е някъде по улиците.
— Сама ли си? — изсумтя той.
— Да, но съм се барикадирала, включила съм алармата, и държа пистолета на масата.