— Не мърдай оттам, чу ли!
— Не се притеснявай де.
— Добре поне че вали силен сняг. Вече е натрупало към десетина сантиметра, а знаеш колко е светло, когато има преспи. На негово място не бих обикалял по улиците.
Затворих телефона и започнах да сменям каналите, но не намерих нищо интересно. Станах и отидох в кабинета да проверя електронната поща, сега обаче не ми се пишеха отговори. Взех стъкленицата с формалина, вдигнах я към светлината и за кой ли път се взрях в жълтите оченца, които всъщност бяха смалени златисти точки — давах си сметка, че не съм наясно с куп неща. Сърцето ми се свиваше при мисълта за всяка плаха или погрешна стъпка, която съм предприела — междувременно бяха убити още две жени.
Оставих стъкленицата с формалина върху масичката в хола. В единайсет часа превключих телевизора на Ен Би Си, за да чуя новините. И там не говореха за нищо друго, освен за онова чудовище. Върколака. Тъкмо превключих канала, когато подскочих отново — беше се задействала алармата. Бутнах дистанционното устройство и хукнах като попарена към задната част на къщата. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите. Заключих се в спалнята и стиснах глока в очакване телефонът да звънне. След броени минути той наистина иззвъня.
— Шеста зона, вратата на гаража — съобщиха ми. — Да повикаме ли полиция?
— Да! Незабавно! — отвърнах аз.
Седнах на леглото, оглушавана от воя на алармата. Не свалях очи от видеомонитора на алармената инсталация, после се сетих, че той няма да се задейства, ако полицаите не натиснат звънеца. А те, както прекрасно знаех, никога не си правеха този труд. Нямах друг избор — наложи се да изключа и да включа отново алармата, да седя и да чакам в тишината, да се озъртам и ослушвам във всеки звук — стори ми се дори, че чувам как се сипе снегът.
След някакви си десетина минути на входната врата се почука и аз се спуснах по коридора — някой извика силно от верандата:
— Полиция!
Камък ми падна от сърцето; оставих пистолета върху масата в трапезарията и попитах:
— Кой е?
Исках да съм сигурна.
— Полиция, госпожо. Включила се е алармата ви, затова сме тук.
Отворих — същите двама полицаи отпреди няколко вечери изтръскаха снега от обувките си и влязоха.
— Напоследък май си имате доста главоболия — отбеляза Бътлър, а после си свали ръкавиците и се огледа. — Зачестихме с гостуванията.
— Този път вратата на гаража — добави колегата й — Макелуейн. — Добре, хайде да огледаме.
Последвах ги през мокрото помещение към гаража и начаса видях, че този път тревогата не е фалшива. Вратата на гаража бе разбита и зееше близо педя, и когато погледнахме през процепа, видяхме диря в снега — някой бе идвал при гаража и после си беше тръгнал. По вратата нямаше следи, ако не се броят драскотините по гумената лента в долния край. Снегът бе позатрупал стъпките, но си личеше, че те са оставени наскоро, точно когато се е задействала алармата.
Макелуейн се свърза по радиостанцията с един от детективите, който дойде след двайсетина минути, направи снимки на вратата и на следите по снега и взе пръстови отпечатъци. Но полицията наистина не можеше да стори нищо друго, освен да проследи стъпките по снега. Те минаваха по края на двора и излизаха на улицата, където автомобилите ги бяха заличили.
— Единственото, което можем да сторим, е да ви пратим патрулна кола — обясни Бътлър, преди да си тръгнат. — Ще държим под око къщата, а ако има нещо, незабавно се обадете в полицията. Дори и да е само шум, който ви е притеснил.
Звъннах на Марино по пейджъра. Вече беше полунощ.
— Какво става? — попита той.
Обясних му.
— Идвам веднага.
— Слушай, добре съм — опитах се да го спря. — Поуплаших се, но инак ми няма нищо. Предпочитам да останеш там и да продължиш издирването, отколкото да ми висиш на главата и да се правиш на бавачка.
Марино се подвоуми. Знаех какво му се върти в главата.
— Пък и не му е в стила да влиза с взлом — изтъкнах аз.
Марино пак се поколеба, сетне рече:
— Трябва да знаеш нещо. Чудя се дали изобщо да ти казвам. Тали е тук.
Седях като ударена с мокър парцал.
— Оглавява отряда за бързо реагиране, пратен от Интерпол.
— Откога е тук? — попитах уж от едното любопитство.
— От два-три дена.
— Предай му много поздрави — казах, сякаш Тали вече не значеше нищо за мен.