Но Марино не беше вчерашен.
— Жалко, че се оказа такова лайно — вметна той.
Затворих и веднага се свързах с ортопедичното отделение в болницата към Медицинския колеж, но дежурната сестра нямаше представа коя съм и не пожела да ми даде никаква информация. Искаше ми се да поговоря със сенатор Лорд. С доктор Зенър, с Луси, с някой приятел, с човек, който ме обича, и ми домъчня за Бентън толкова много, та си помислих, че няма да го преживея. Имах чувството, че съм погребана под отломките от живота си. Идеше ми да умра.
Опитах се да разръчкам огъня, ала той все не се разгаряше, понеже дървата, които бях донесла, бяха влажни.
Вперих очи в пакета цигари върху масичката, но нямах сили да се пресегна и да запаля една. Седнах на канапето и зарових лице върху дланите си, докато мъката малко по малко отстъпи. Когато на вратата отново се чу силно чукане, пак се сепнах, но бях прекалено уморена, за да се плаша.
— Полиция! — провикна се някакъв мъж и заблъска отново с твърд предмет, вероятно палка.
— Не съм викала полиция — обясних през вратата.
— Някой ни позвъни, госпожо, и съобщи, че е забелязал съмнителен човек в двора ви — рече мъжът. — Всичко наред ли е?
— Да, да — отвърнах, после изключих алармата и отворих, за да го пусна вътре.
Крушката пред входа не светеше — и през ум не ми бе минавало, че той говори английски без всякакъв акцент, а когато ме избута от пътя си и затвори вратата с ритник, долових миризмата на мръсно мокро псе. Понечих да изпищя, ала се задавих, а той ми се ухили страховито и се пресегна с космата ръка, за да ме докосне по бузата, сякаш изпитваше към мен нежни чувства.
Едната половина на обраслото му с тънки русоляви косми лице бе открита, в разкривените му налудничави очи пламтяха гняв, похот и адски присмех. Той смъкна дългото си черно палто, за да ми го метне на главата, аз обаче се усетих овреме и хукнах — всичко това се разигра за секунди.
Толкова се паникьосах, че се завтекох към хола, а той ме последва по петите с гърлени нечовешки звуци. Бях скована от ужас и не можех да мисля. Поддадох се на хлапашкото желание да го замеря с нещо и първото, което се изпречи пред погледа ми, беше стъкленицата формалин с късчето плът от брата, когото мъжът бе убил.
Грабнах я от масичката, сетне скочих на канапето, а оттам на облегалката и се замъчих да смъкна капачето, а убиецът извади същия секач с навитата като пружина дръжка и тъкмо да се пресегне към мен и да ме хване, когато му лиснах четвъртинка формалин в лицето.
Той изпищя и се хвана за очите и гърлото, изгорени от химикала дотолкова, че му беше трудно да си поеме дъх. Продължи да пищи, стисна очи и се опита да смъкне наквасената с химикал риза, а през това време аз побягнах колкото ми държат краката. Грабнах пистолета от масата в трапезарията и натиснах алармата, после изхвърчах като тапа през входната врата на снега. На стъпалата нозете ми се подкосиха, аз залитнах и понечих да се подпра на лявата си ръка. Когато се опитах да се изправя, разбрах, че съм си счупила лакътя; стъписана, видях, че мъжът се е втурнал да ме гони.
Стисна с все сила перилата и като продължаваше да пищи, заслиза слепешката, а аз седях в долния край на стълбището и уплашена до смърт се тиках назад, сякаш гребях. От кръста нагоре тялото му бе покрито с гъсти дълги белезникави косми, които висяха от ръцете му и се виеха на масури по гърба. Той се свлече на колене и загреба с шепи от снега, с който задъхан, затърка лицето и врата си.
Беше само на хвърлей от мен и ми се струваше, че аха, и ще скочи и ще ми се нахвърли с нечовешка чудовищна сила. Насочих пистолета, но не успях да махна предпазителя. Опитвах и опитвах, ала заради счупения лакът и разтегнатите сухожилия ръката не ми се подчиняваше и не се сгъваше.
Не можех и да се изправя. Все се хлъзгах и падах. Той ме чу и допълзя още по-близо, а аз се метнах назад и се плъзнах, сетне се опитах да се претърколя. Мъжът изпъшка, после се наведе и зарови точно като децата лице в снега, за да попритъпи болката от раните, предизвикани от химикала по кожата. Зарови из снега, взе да го трупа по главата си и да го слага с шепи по шията си. Пресегна се с космата ръка към мен, не му разбирах френския, но ми се стори, че ме моли да му помогна.
Плачеше. Нали беше без риза, трепереше от студа. Ноктите му бяха мръсни и напукани, той беше с работни ботуши и дочени панталони, вероятно ги бе взел от някой моряк на кораба. Гърчеше се и пищеше, чак ми домъчня за него. Но не смеех да се доближа.
Ръката ми започна да отича. Толкова ме болеше, че така и не съм чула кога се е приближила колата. Луси хукна през снега, няколко пъти залитна и насмалко да падне, както махаше предпазителя на пистолета „Глок“, който толкова обичаше — свлече се на колене на две крачки от мъжа и зае позиция за стрелба. Насочи цевта от неръждаема стомана право към главата му.