— Луси, недей! — казах й и се замъчих да се изправя на колене.
Тя едвам си поемаше дъх, всеки момент щеше да натисне спусъка.
— Ах ти, копелдак такъв — извика младата жена. — Мръсник! Говедо! — изкрещя му, докато той продължаваше да стене и да търка очите си със сняг.
— Недей, Луси — извиках, когато племенницата ми стисна още по-силно с две ръце насочения пистолет и се прицели.
— Ще те отърва от мъките ти, кретен с кретен!
Запълзях към нея точно когато се чуха гласове и затварящи се автомобилни врати.
— Луси! — извиках пак. — Недей! За бога, не го прави!
Тя не ме чуваше, сякаш бе оглушала за всичко наоколо. Пребиваваше в някакъв си свой изпълнен с омраза и гняв свят. Преглътна, а мъжът продължи да се гърчи, долепил длани до очите си.
— Не мърдай! — изкрещя му тя.
— Луси, остави оръжието! — примолих й се и припълзях още по-близо към нея.
Мъжът обаче не можеше да се спре и младата жена като че ли трепна за миг.
— Луси, не бива да го правиш! — простенах аз. — Много те моля! Остави оръжието.
Тя обаче не искаше и да чуе. Не ми отговори, дори не ме погледна. Забелязах около себе си хора в тъмни бойни униформи, насочили картечници и пистолети.
— Остави оръжието, Луси — чух гласа на Марино.
Тя пак не се помръдна. Пистолетът трепереше в ръцете й. А убиецът, представящ се като Върколака, продължаваше да стене и да се задъхва. Беше на педя-две от краката на Луси, аз също бях само на крачка от нея.
— Погледни ме, Луси — рекох й. — Погледни ме де!
Тя се извърна към мен и по страната й се търкулна сълза.
— Нагледахме се на убийства — продължих аз. — Много те моля. Недей. Сега вече нямаш основания да стреляш. Това тук не е самозащита. Джо те чака в колата. Не го прави. Много те моля, недей. Ние те обичаме.
Тя пак преглътна. Протегнах предпазливо ръка към нея.
— Дай ми пистолета — помолих я. — Хайде. Аз те обичам. Дай ми пистолета.
Тя го метна в снега, където стоманата проблесна досущ сребро. Продължи да стои на колене насред преспите, а Марино отиде при нея и й заговори нещо, което не чух, заслепена от острата болка в лакътя. Някой ме вдигна със сигурни ръце.
— Хайде, ела — рече ми нежно Тали.
Притегли ме и аз го погледнах. Видя ми се много странно, че е в униформа. Не бях сигурна, че това е той. Струваше ми се, че сънувам кошмар. Просто беше невъзможно. Върколака изобщо не съществуваше, Луси не бе застреляла никого, Бентън не беше мъртъв и аз нямаше всеки момент да припадна в обятията на Тали.
— Трябва да те закараме в болница, Кей. Сигурно знаеш няколко наоколо — каза ми Джей Тали.
— Първо нека извадим Джо от колата. Вероятно е премръзнала. Не може да се движи — простенах аз.
Устните ми бяха изтръпнали. Едвам говорех.
— Не се безпокой за нея. Ще имаме грижата.
Нозете ми се подкосяваха и се наложи Тали да ме крепи. Движеше се така, сякаш за него не съществуваха сняг и поледица.
— Извинявай, че се държах така — каза ми той.
— Аз започнах първа — едвам изрекох думите.
— Мога да повикам линейка, но предпочитам да те откарам сам — допълни Тали.
— Да, да — пророних аз. — Ще ми бъде приятно.