— Какво се стремите да постигнете? — продължих да й додявам аз.
— Време е за млада кръв, за детективи, които не се гнусят да работят и с компютри, да използват електронната поща. Знаете ли например, че Марино дори не знае как се включва компютър? Още блъска като ненормален с два пръста на пишещата машина.
Не можех да повярвам, че го казва точно на мен.
— Да не споменавам пък малката подробност, че не разбира от дума и не се подчинява, позори с поведението си целия отдел — опяваше Брей като курдисана.
Андерсън се беше запиляла някъде и бе оставила Марино сам при колата — той се бе облегнал на нея и пушеше. Ръцете и раменете му бяха едри и космати, панталоните му, пристегнати с колана под огромния му търбух, всеки момент щяха да се смъкнат. Разбрах, че се чувства унизен по това, че изобщо не поглежда към нас.
— Защо няма криминалисти? — попитах аз Брей.
Един от докерите сръга с лакът колегата до себе си и свил длани на чашки, започна да гали въздуха, все едно това са големите гърди на Брей.
— Защо сте тук? — попитах я след това.
— Защото ми съобщиха, че и Марино е дошъл — отвърна жената. — Беше предупреден. Исках да се уверя с очите си, че наистина погазва най-безочливо моите заповеди.
— Той е тук, понеже все някой трябва да бъде на местопрестъплението.
— Тук е, защото му е скимнало да бъде тук — впи тя очи в мен. — И защото е хрумнало на вас. Ето защо, нали, доктор Скарпета? Марино е вашият личен детектив. И то от години.
Очите й проникваха в местенца, които не виждах, в най-съкровените кътчета на душата ми, и надзъртаха отвъд зидовете, с които се бях обградила, за да се предпазя от света. Жената се беше вторачила в лицето и тялото ми и аз не знаех дали ме сравнява със себе си, или просто гледа има ли у мен нещо, което би могла да пожелае.
— Оставете го на мира — рекох й. — Опитвате се да убиете духа му. Ето какво правите. Понеже не е по силите ви да го подчините.
— На никого не е било по силите да го подчини — натърти Брей. — Затова и го дадоха на мен.
— Дадоха ли?
— Детектив Андерсън е млада кръв. Бог ми е свидетел, отделът има нужда от млада кръв.
— Детектив Андерсън е неопитна и необучена, на всичкото отгоре е и страхливка — възразих аз.
— При вашите континенти от опит бихте могли да проявите снизхождение към новите служители и да им помогнете да навлязат, Кей.
— Няма лек за човек, който си е немарлив.
— Подозирам, че се предоверявате на Марино. Ако слуша него, човек ще остане с впечатлението, че никой не е обучен и опитен и че всички са немарливи.
Почваше да ми писва от нея. Застанах така, че да се възползвам от посоката на вятъра. Пристъпих към Брей — смятах да й понатрия носа и да я върна към действителността.
— Само да сте посмели да го направите още веднъж, госпожо Брей — рекох й. — Само да сте посмели да викате мен или някого от подчинените ми на местопрестъпление и после да ни натрисате някакви пикли, които дори не си правят труда да събират доказателства. И не ми викайте Кей.
Тя се дръпна, за да се махне от миризмата, аз обаче забелязах как трепва.
— Хайде да обядваме някой път — предложи Брей и повика шофьора си. — Симънс! Кога е следващата ми среща? — попита тя и погледна кораба — очевидно беше много доволна, че е център на вниманието.
Кършеше предизвикателно кръстче, пъхаше прелъстително ръце в задните джобове на униформените панталони, отмяташе рамене или разсеяно приглаждаше вратовръзката върху изпъкналото балконче на гърдите си.
Симънс също бе голям хубавец с изваяно тяло — той извади отнейде сгънат лист, който, докато го четеше, трепереше в ръцете му. Брей се приближи и офицерът се прокашля.
— В два и петнайсет, шефе — отвърна мъжът.
— Я да видя. — Тя се приближи още повече, допря се до ръката му и бавно зачете листа, сетне въздъхна: — Мили боже! Пак ли този кретен от училищното настоятелство!
Офицерът Симънс запристъпя притеснено, по слепоочието му се търкулна капчица пот. Изглеждаше ужасен.
— Звънни му и отмени срещата — нареди Брей.
— Слушам, шефе.
— Всъщност, я чакай. Дали да не я насроча за друг път?
Взе листа с програмата си, като пак се тръкна о ръката му досущ ленива котка, и аз се стъписах от гнева, мярнал се върху лицето на Андерсън.
Докато вървях към колата, Марино ме настигна.
— Виждаш ли я как си придава важност? — попита той.
— Забелязах го.