— Хич не си мисли, че и другите не я одумват. Голяма пепелянка, ще знаеш.
— Откъде се е взела?
Марино сви рамене.
— Никога не е била омъжвана, всички й се струват недостойни за нея. Вероятно се чука с женени управници. Единственото, което я интересува, докторке, е властта. Ако се вярва на слуховете, си е навила на пръста да стане следващият секретар по обществена сигурност, така че всички ченгета да й целуват задника.
— На куково лято ще стане.
— Не бъди толкова сигурна. Подочух, че имала високопоставени приятели, яки връзки в щатската управа на Вирджиния, та затова и ни я натресоха. Наумила си е нещо. Усойници като нея винаги си имат едно наум.
Отворих багажника, съсипана и потисната — болката от сутринта отново ме връхлетя и сякаш ме запрати и ме фрасна в автомобила.
— Няма да го режеш довечера, нали? — поинтересува се Марино.
— И дума да не става — промърморих аз. — Няма да е честно спрямо него.
Марино ме погледна неразбиращо. Усещах как ме държи под око, докато смъквах гащеризона и обувките и ги пъхах в двойния плик.
— Ще ме черпиш ли една цигара?
— Не мога да повярвам, че пак си пропушила.
— В склада имаше най-малко петдесет тона тютюн. Припуши ми се от миризмата.
— Аз пък надушвам друго.
— Я ми кажи какво става — подканих, докато той ми държеше запалката.
— Нали видя. Тя ти го обясни по-добре от мен.
— Така си е. Но пак не разбирам. Нали е шефка на униформения отдел, а не на следствието? Твърди, че не си се подчинявал на никого, затова се била заела сама с проблема. Защо? Когато ни я натресоха, ти дори не беше в нейния отдел. Какво й влиза в работата?
— Може би смята, че съм умен.
— Как ли не!
Марино издиша цигарения дим така, сякаш духаше свещичките върху тортата на рождения си ден, и си погледна тениската — да си речеш, че е забравил за нея. Едрите му длани още се белееха от талка по хирургическите ръкавици и отпърво той ми се стори самотен и сломен, после обаче стана циничен и равнодушен.
— Стига да поискам, мога да се пенсионирам и да си прибирам трите бона месечна пенсия — ще си живея като царче — рече ми Марино.
— Ела да вечеряме заедно.
— Плюс това бих могъл да работя като консултант по сигурността. И тогава няма да ми се налага да разгребвам всеки божи ден тия лайна и да се занимавам с разни поплювковци, въобразили си, че са Дядо Боже.
— Помолиха ме да те поканя.
— Кой те е помолил? — попита той и застана нащрек.
— Ще разбереш, когато дойдеш.
— Какво, по дяволите, пък е това? — свъси се Марино.
— Я върви да си вземеш един душ и се преоблечи, че в този вид ще разгониш целия град. А после ела вкъщи. Някъде към шест и половина.
— В случай че не си забелязала, докторке, аз съм на работа. Тази седмица съм смяната от три до единайсет вечерта. А другата — от единайсет вечерта до седем сутринта. Сега съм дежурен по целия град, а единственото време, когато им трябва дежурен, е когато всички други дежурни не са на смяна, тоест вечерта и нощем, а също през почивните дни в края на седмицата, така че до края на живота си ще вечерям в патрулната кола.
— Имаш радиостанция — натъртих аз. — Аз все пак живея в града, тоест в поверения ти район. Ела, пък ако те повикат, тогава ще му мислим.
После, без да казвам нищо повече, се качих на колата и завъртях ключа.
— Не знам — рече Марино.
— Помолиха ме да… — подхванах аз, но се задавих от сълзите. — Тъкмо се канех да ти звънна, когато се обади.
— Виж ти! Нещо не се връзва. Кой те е помолил? Какво? Да не би Луси да е тук?
Явно му стана приятно, че тя се е сетила за него, в случай че гостоприемството ми се дължеше на това.
— Де да беше тук! Да те чакам ли в шест и половина?
Той пак се подвоуми, както отпъждаше мухите и издаваше отвратителна воня.
— Марино, наистина държа да дойдеш — настоях, след като се прокашлях. — За мен е много важно. Лично е и е много важно.
Едвам намерих сили да го изрека. Не помнех някога през живота си да съм му казвала, че имам нужда от него по лична причина. Не помнех кога за последен път съм казвала подобно нещо на друг, освен на Бентън.
— Сериозно ти говоря — добавих.
Марино настъпи фаса и го мачка, докато той не се превърна в надробени хартийки и късчета тютюн. Запали поредната цигара и се огледа.
— Знаеш ли, докторке, наистина е крайно време да ги откажа тия проклетии. А също да престана да ям толкова много. Зависи какво ще сготвиш — рече накрая той.