— Ами ако отворя прозореца и издишвам дима навън?
— Зависи накъде духа вятърът.
— Защо не пуснем вентилатора на тавана. Тъкмо да видим дали действа. Тук вони на чесън.
— Мисля да си опечем пица на скарата.
Затърсих сред бурканчетата в шкафа домати и брашно.
— Монетите, които намерихме, са английски и германски — съобщи ми Марино. — Две лири стерлинги и една германска марка. Тук обаче започва наистина интересното. Нали останах да си взема душ и така нататък, та се позабавих на пристанището. И знаеш ли, онези приятелчета не си губят времето, моментално се запретнаха да разтоварват кашоните в контейнера и да го чистят. Като едното чудо ще продадат фотоапаратите, все едно не се е случило нищо.
Разтворих в купата половината пакетче мая в хладка вода и малко мед и се пресегнах да взема брашното.
— Умирам от глад.
Марино бе оставил преносимата радиостанция изправена върху масата и сега тя току бълваше кодове и номера на патрулни групи. Той разкопча вратовръзката и свали колана с всичките джаджи по него. Аз се заех да меся тестото.
— Кръстът ще ме довърши, докторке — оплака се Марино. — Знаеш ли какво тегло е да носиш десет килограма около кръста си?
Настроението му се подобри осезаемо, докато ме гледаше как готвя, как поръсвам плота с брашно и меся тестото.
— Loup-garou значи върколак — обясних му.
— Моля?
— Върколак.
— Само как ги мразя тия дивотии.
— Не знаех, че си срещал върколаци.
— Не помниш ли, сигурно и ти си гледала Лон Чейни1 и как по пълнолуние му расте козина по лицето. Направо ми изкарваше ангелите. А и Роки все гледаше оная тъпотия „Театър на страхотиите“, помниш ли я?
Роки беше единственото дете на Марино, синът, когото така и не бях виждала. Сложих тестото в купа и го покрих с топла влажна кърпа.
— Обажда ли ти се? Заедно ли ще карате Коледата?
Марино изтръска притеснено пепелта на цигарата.
— Знаеш ли поне къде живее? — поинтересувах се.
— То оставаше да не знам — отвърна той.
— Държиш се така, сякаш пет пари не даваш за него.
— Може и да не давам.
Огледах поставката за вино — да намеря бутилка хубаво червено. Марино пое от цигарения дим и го издиша шумно. Както винаги, явно не му се говореше за Роки.
— Някой ден ще ми разкажеш за момчето — рекох, докато сипвах намачканите домати в малка тенджерка.
— Каквото трябва да знаеш за него, вече го знаеш — тросна се той.
— Ти го обичаш, Марино.
— Дрън-дрън, обичал съм го. Нали вече ти казах, че не го обичам. По-добре изобщо да не се беше раждал. И да не го бях познавал.
Погледна задния двор, където се здрачаваше все повече. В този миг ми се стори, че изобщо не познавам Марино. Той бе едва ли не някакъв непознат в моята кухня — този мъж в униформа, който имаше син, когото аз не бях виждала и за когото не знаех нищичко. Марино не ме погледна в очите, дори не ми благодари, когато сложих пред него на масата чаша кафе.
— Искаш ли фъстъци? — попитах го.
— Не. Мисля да попазя диета.
— С мислене няма да постигнеш много. Доказано е с изследвания.
— Какво, чесън ли ще носиш около врата си, докато си общуваш с нашия мъртъв върколак? Мисли му, ухапе ли те, и ти ставаш като него. Предавало се като СПИН-а.
— Изобщо не е като СПИН-а. Пък и няма да е зле да си го избиеш тоя СПИН от главата.
— Според теб той ли е написал онова там върху кашона?
— Рано е, Марино, да правим заключението, че кашонът и надписът върху него са свързани с мъртвеца.
— На добър път, върколако. Да бе, непрекъснато виждаш такива надписи върху кашони с фотоапаратура. Особено пък когато наблизо има и труп.
— Я да поприказваме за Брей и за новите ти дрешки — смених аз темата. — Започни от самото начало. С какво толкова я накара да ти стане такава върла поклонница?
— Започна се някъде половин месец, след като я прехвърлиха при нас. Изтърси ни се веднъж тази негодница и почна да дава акъл на всеки срещнат как да си върши работата — все едно се е родила детектив. Разлисти порносписанието, с което колегата убиваше времето. И като му се разкрещя — да си речеш, че му е жена.
— Бре, бре! — изцъках аз.
— Та й казах да се разкара, да не се пречка и разваля всичко, а на другия ден тя ме извика, моля ти се, в кабинета си. Реших, че пак ще хвърля огън и жупел за онова, дето се е случило. Тя обаче си затрая. Вместо това ме попита какво съм мислел за детективския отдел. — Марино отпи от кафето и сложи още две лъжички захар. — Веднага надуших, че я интересува друго — продължи той. — Знаех си аз, че си е наумила нещо. Не отговаря за следствието, за кой дявол ме подпитва за детективския отдел!