— В Агенцията за борба с наркотиците ли те научиха да мислиш толкова бързо, или просто си ни умничка, въпреки невръстната възраст?
Нарязах гъбите, зелените чушки и лука, после и кашкавала, докато Луси ме наблюдаваше. Накрая не издържах и я погледнах в очите.
— Сутринта веднага след теб ми звънна и сенатор Лорд — пошушна ми тя. — Длъжна съм да добавя, че всички в службата се шашнаха.
— Не се и съмнявам.
— Та той ми каза да хвана първия самолет и да дойда тук…
— Жалко, че не изпълняваш така безпрекословно и моите молби — рекох, усетила как отново съм на път да се разтреперя като листо.
— Каза и че имаш нужда от мен.
— Не мога да ти опиша колко се радвам, че…
Но млъкнах насред думата, гласът ми секна и аз отново хлътнах в леденостудената непрогледна бездна.
— Защо не ми каза, че имаш нужда от мен?
— Не исках да ти преча. Вечно си заета. Останах с впечатлението, че дори не ти се говори.
— Трябваше само да ми кажеш, че имаш нужда от мен.
— Говореше от клетъчен телефон.
— Покажи ми писмото — рече Луси.
8.
Оставих ножа върху дъската и си избърсах ръцете в кърпата. Погледнах Луси и тя видя болката и страха в очите ми.
— Искам да го прочета само с теб — каза ми.
Кимнах, двете отидохме в спалнята и аз извадих писмото от сейфа. Седнахме на леглото и мярнах пистолета модел „Зиг зауер 232“ в кобура върху глезена й, подал се изпод десния крачол. Волю-неволю се усмихнах при мисълта какво би казал Бентън, ако можеше да види отнякъде това. Той безспорно щеше да поклати глава. Щеше да се прави на психоаналитик, а ние щяхме да се превиваме от смях.
Но хуморът му нямаше да е безпочвен. Давах си сметка и за тъмната, зловеща страна на онова, което виждах. Луси открай време беше запалена поклонница на самоотбраната. Но след убийството на Бентън вече стигаше до крайности.
— Вътре в къщата сме — рекох й. — Защо не оставиш глезена си да почине?
— Свикваш с нещо, само ако го носиш често — отвърна племенницата ми. — Особено пък неръждаема стомана. Тя тежи много повече.
— Защо тогава изобщо я носиш?
— Предпочитам я. Нали знаеш, и в Маями е влажно.
— Докога, Луси, ще работиш под прикритие? — изпелтечих аз.
— Лельо Кей! — отвърна умолително тя и ме погледна в очите, после ме хвана за ръката. — Хайде да не почваме пак.
— Аз само…
— Знам. Не искаш някой ден да получиш такова писмо и от мен.
Дланите й не трепнаха, докато тя държеше жълтеникавия лист.
— Не говори така — рекох със свито сърце.
— И аз не искам да получавам такива писма от теб — добави племенницата ми.
Думите на Бентън бяха все така силни и живи, както и сутринта, когато сенатор Лорд ми бе донесъл писмото, и аз отново чух гласа на Бентън. Видях лицето му, любовта в неговите очи. Луси четеше много бавно. Стигна до края на писмото и известно време сякаш бе изгубила дар слово. Сетне рече:
— Само да си посмяла да ми пращаш такова нещо! Само да си посмяла! — Гласът й трепереше от мъка и гняв. — За кой дявол? Само за да разстройваш отново някого ли? — рече тя и стана от леглото.
— Знаеш, Луси, какво има предвид Бентън — казах й, докато бършех сълзите си, после я прегърнах. — Дълбоко в себе си знаеш.
Занесох писмото в кухнята и го дадох на Марино и Джо — да го прочетат и те. Марино само погледна през прозореца към вечерния мрак, отпуснал безжизнено ръце върху коленете си. Джо се изправи и започна да кръстосва из стаята — и тя не знаеше къде да се дене.
— Аз ще тръгвам — повтори тя, ние обаче я спряхме. — Искал е да се съберете вие тримата. Излишна съм.
— Ако те познаваше, щеше да иска и ти да си с нас — възразих аз.
— Никой да не мърда оттук — отсече Марино, сякаш беше в стая, пълна със заподозрени. — Ще останем всички. Така де! — Стана от стола и разтърка лицето си длани. — По-добре Бентън да не го беше правил — погледна ме той. — Ти, докторке, ще постъпиш ли така с мен? Защото ако си си наумила да го правиш, отсега ти казвам да си го избиеш от главата. Не са ми притрябвали думи от криптата, след като си идеш.
— Я да я слагаме тая пица — подканих аз.
Излязохме във вътрешния двор, аз разстлах тестото върху намазана с масло хартия и я сложих върху скарата. Излях отгоре соса и насипах късчетата месо, зеленчуците и кашкавала. Марино, Луси и Джо седнаха на металните люлеещи се столове, понеже не им давах да ми помагат. Опитаха се да водят някакъв разговор, но явно не се получаваше — бяха прекалено развълнувани. Поръсих пицата със зехтин, като внимавах да не пада върху въглените.