— Според мен не е пожелал да се съберете, за да стоите с увесени носове — рече накрая Джо.
— Няма такова нещо, изобщо не съм увесил нос — възрази Марино.
— Нямало такова нещо, моля ви се! Я се погледни колко потиснат изглеждаш — възкликна Луси.
— Че за какво да съм потиснат, всезнайке такава?
— За всичко.
— Мен поне не ме е страх да си призная, че ми е мъчно за Бентън.
Луси го погледна недоумяващо. Явно го беше засегнала по болното място.
— Не мога да повярвам на ушите си! — рече му.
— По-добре да повярваш. Той е единственият баща, когото си имала, а не съм те чувал да кажеш и веднъж, че ти е мъчно за него. Защо? Защото още смяташ, че ти носиш вината, нали?
— Ама какво те прихваща?
— Знаеш ли какво, агент Луси Фаринели? — не мирясваше Марино. — Нямаш никаква вина. За всичко е виновна Кари Гретхен и колкото и да се опитваш да си я избиеш от главата, тази негодница никога няма да бъде мъртва за теб. Така е, когато мразиш някого и в червата.
— А ти не я ли мразиш? — би отбой Луси.
— Дали я мразя ли? — Марино пресуши остатъка от бирата. — Мразя я много повече, отколкото ти.
— Според мен Бентън надали е искал да седим тук и да спорим кой я мрази повече — прекъснах ги аз.
— А ти, доктор Скарпета, как се справяш? — попита Джо.
— Викай ми Кей — подканих за кой ли път. — Просто продължавам да живея нататък. Не ми остава нищо друго.
Думите прозвучаха кухо и изтъркано дори в моите уши. Джо се надвеси над светлината от огъня и ме погледна, сякаш знаех отговора на всички въпроси, които си е задавала някога през живота.
— Как издържаш? — попита тя. — Как изобщо хората издържат? Всеки божи ден се натъкваме на какви ли не страхотии, а продължаваме нататък. Все ни се струва, че това няма да се случи на нас. Щом затворим вратата, смятаме, че вече не ни се налага да гледаме петното, останало върху пода, след като нечия жена е била изнасилена и убита, след като нечий съпруг е бил прострелян в главата. Втълпяваме си, че само работим по един или друг случай и самите ние никога няма да се превърнем в случаи. Вие обаче не сте толкова лековерни. — Тя замълча, все така надвесена в светлината на огъня, който играеше със сенките си върху лицето й, твърде младичко, за да принадлежи на човек, измъчван от толкова много въпроси. — Откъде черпиш сили? — попита Джо отново.
— Човешкият дух е много издръжлив.
Не знаех какво друго да й кажа.
— Е, аз пък се страхувам — натърти Джо. — Все си мисля какво ще правя, ако се случи нещо на Луси.
— Нищо няма да ми се случи — възкликва племенницата ми.
Изправи се и целуна Джо по главицата. Прегърна я и дори Марино да бе изненадан от това неприкрито проявление на отношенията им, не го показа с нищо. Познаваше Луси от десетгодишна, в известен смисъл тъкмо той й бе повлиял, та тя да се посвети на борбата с престъпността. Беше я научил да стреля. Беше й разрешавал да обикаля по време на дежурствата му улиците на града, дори я бе слагал зад волана на някои от свещените си пикапи. Щом осъзна, че тя не се влюбва в мъже, се държа като пръв двуличник, вероятно защото се опасяваше, че не й е повлиял достатъчно в онова, което според представите му е най-важно. Не бе изключено дори да се е обвинявал. Това беше преди много години. Вече не помнех кога за последен път е изрекъл някоя от сухарските си тесногръди забележки за сексуалните й предпочитания.
— Ти обаче всеки божи ден се натъкваш на смъртта — знаеше си своето Джо. — Тя не ти ли напомня непрекъснато какво се е случило? Просто не искам… не искам да се страхувам толкова много от смъртта.
— Не разполагам с магическа формула — отвърнах аз и се изправих. — Знам само, че човек се научава да не се замисля много-много.
Пицата вече цвърчеше върху скарата и аз я махнах с голяма лопатка.
— Замириса на вкусно — отбеляза Марино и се огледа притеснено. — Дали ще стигне за всички?
Направих втора, после трета пица, сетне запалих огъня в камината в хола и се разположихме пред нея, без да включваме осветлението. Марино продължи с бира. Ние с Луси и Джо отпивахме от бялото бургундско вино, хладно и дъхаво.
— Май е крайно време да си намериш някого — подхвана Луси с лице, озарено от трепкащите пламъци.
— Дрън-дрън! — избухна Марино. — Какво те прихвана? Да не си решила да ставаш сватовница? Ако иска да сподели нещо лично, ще го стори, без да я подканяш. Бива ли да питаш такива работи! Не е честно от твоя страна.