— Лельо Кей…
— Ще ти кажа какво ще постигнеш с подобно отношение — продължих аз, раздирана от гняв. — Ще свършиш като мен — рекох й. — Ще стоиш някой ден пред къщата си, докато слънцето изгрява, и ще си представяш как човекът, когото обичаш, лежи в моргата. Ще си представяш как хората го взимат на подбив, пускат гадни шегички, обсъждат размерите на пениса му, дали мирише. Ще си мислиш как сигурно са го стоварили с гръм и трясък върху масата за аутопсии. Как насред аутопсията са метнали някоя кърпа върху празния му гръден кош и са отишли да похапнат. И как ченгетата, работещи по други случаи, са го подминавали и пътем са подмятали, че е фламбиран жив и други гадости от този десен.
Луси и Джо ме гледаха изумени.
— Хич не си въобразявай, че не съм чувала всички тези неща — допълних, после отключих вратата на автомобила и я отворих рязко. — Живот, който преминава между безразлични ръце и студен въздух и вода. Всичко е толкова студено, студено, студено. Дори и той да бе издъхнал в постелята, накрая всичко е толкова студено. Така че не ми говори за аутопсии. — Седнах зад волана. — Хич не ми се прави на голям непукист, Луси — рекох, сякаш вече не можех да се спра.
Гласът ми като че долиташе от друга стая. Дори ми хрумна, че полудявам. Нали тъкмо това ставало, когато някой губел разсъдъка си? Сякаш се наблюдавал отстрани и виждал как върши неща, каквито в нормално състояние не би направил никога, например убива някого или излиза през прозореца.
— Тези неща кънтят до гроб в главата ти — като камбана — казах аз. — Блъскат ли, блъскат в черепа ти. Не е вярно, че думите не наранявали. Току-що ти ме нарани неописуемо — казах на племенницата си. — Върви си в Маями.
Луси ме гледаше като ударена с парцал, докато затварях вратата и потеглях като фурия, удряйки задната гума о гранитния бордюр. Зърнах я заедно с Джо в огледалото за задно виждане. Казаха си нещо, после и те се качиха в колата под наем. Ръцете ми трепереха така, че чак не можех да си запаля цигара и успях да го направя едва когато попаднах в задръстване.
Не позволих на Луси и Джо да ме настигнат. Завих по Девета улица, докато те вероятно бяха отпрашили по магистрала А-64 към летището, откъдето щяха да се върнат в своя живот под прикритие.
— Да опустееш дано — промърморих по адрес на племенницата си.
Сърцето ми биеше като обезумяло, сякаш се опитваше да се отскубне на свобода.
— Да опустееш, Луси — разридах се аз.
10.
Новата сграда, където работех, беше в окото на яростната буря, обхванала строителството, за която през седемдесетте, когато бях дошла да работя тук, не бях и подозирала, че ще ни връхлети. Помня, чувствах се едва ли не предадена, след като се преместих от Маями в Ричмънд и точно тогава фирмите решиха да се изнесат в съседните окръзи и търговски центрове. Вече никой не пазаруваше и не ходеше на ресторант в центъра на града, особено вечер.
Историческият дух на града стана жертва на запустението и престъпността, докато в средата на деветдесетте Вирджинският университет не се запретна да възстановява и да вдъхва нов живот на всичко, потънало в разруха. Красивите сгради никнеха като гъби след дъжд, едва ли не за едно денонощие — всичките с еднаква архитектура, всичките изградени от тухла и стъкло. Службата, която ръководех, и моргата се помещаваха в същата сграда, където наскоро бе открит и Вирджинският институт по съдебна медицина, първото по рода си учебно заведение в страната, да не кажа в света.
Имах си дори запазено място на паркинга пред входа, където продължих да седя в автомобила и да събирам вещите и разпилените си мисли. След като бях отпрашила с автомобила, съвсем по детински бях изключила телефона, така че Луси да не може да се свърже с мен. Сега го включих отново с надеждата да звънне. Вторачих се в апарата. Последния път, когато се бях държала така, бе след най-тежката ми караница с Бентън — тогава му казах да се маха от къщата ми и никога повече да не стъпва в нея. Изключих всички телефони колкото след един час да ги включа отново и съвсем да се паникьосам, задето не звънят.
Погледнах си часовника. Самолетът на Луси излиташе след по-малко от час. Мина ми през ума да помоля на летището да я потърсят по пейджъра. Бях стъписана и унизена заради начина, по който се бях държала. Чувствах се безсилна.